Мелодичният дет метъл започна да се изчерпва напоследък и единственото качество, способно да спаси един албум в жанра, е истинското вдъхновение и чувство. А това е нещо, което не липсва в “Grey Heavens” на Omnium Gatherum. Финландският секстет остана сравнително подценен в метъл средите през годините, независимо от количеството стойностна музика, която издаде. И ако началото на кариерата им даде живот на един по-динамичен и директен мелодет, то от осем години насам северняците залагат на една по-интровертна и емоционална формула, която ги нарежда стилово до банди като Insomnium, Be’Lakor и In Mourning. Настоящият седми албум в дискографията им, “Grey Heavens”, се възползва от поетата инерция с последните творби, но и поема риска да върне в звученето им част от старата динамика. Постигнатото е една балансирана творба, която не е съвсем логичното продължение на предходния “Beyond”, но същевременно се вписва идеално в неговия контекст и развитието на музикантите.
Ако очаквате да чуете нещо изключително оригинално и иновативно, Omnium Gatherum не са групата – особено сега, когато музиката им препраща към един куп вдъхновения и ги цитира почти дословно. Пример за това може да бъде парчето “Skyline”, което не само е изградено по формулата на вечната “Only For The Weak” на In Flames, но и използва същия риф, както и същата тоналност. Клишетата, които скандинавците са вкарали в тавата си, са много, но по-скоро носят усмивка на лицата ни и чувство за носталгия, отколкото подигравки и отвращение. Целта е постигната – “Grey Heavens” не звучи само като Insomnium, а ни връща години по-назад до In Flames и At The Gates. Клавирните електроники пък са като извадени от късните Dark Tranquillity и носят усещане за гротесков пост-модернизъм. При Omnium Gatherum мелодичните китари и красивите клавири са повече от чудесен тандем – допълвайки се, те правят музиката изключително богата, мащабна и атмосферична. Именно красивите инструментални текстури превръщат “Frontiers” в една от кулминациите в творбата. “Majesty and Silence” пък е епиката на албума и в нея са събрани меланхоличната чувственост, която продължава пътя на “Beyond” по възможно най-добрия начин. Именно тук можем да се насладим и на чистите вокали, на които финландците за съжаление все по-рядко залагат. “These Grey Heavens” заслужава да се спомене, защото може спокойно да се нареди до любимите ни класически инструментали в мелодичния дет метъл със завидната си разгърнатост. Закриването на албума е не по-малко от грандиозно – “Storm Front” отговаря напълно на заглавието си и представлява една мелодична и скоростна буря, която помита по пътя си всички съмнения, които критиците някога са имали към таланта на Omnium Gatherum.
Смешно и незряло е да се говори за най-добри албуми на годината, когато все още сме в средата на първия ѝ месец, но едно е сигурно – дори и “Grey Heavens” да бъде надминат по-късно, то той вече остави трайна следа върху 2016-а, която пък от своя страна започна повече от обещаващо.
