Класическият хеви метъл се е превърнал в много крехък жанр, най-вече заради изобилието от класически изпълнения в него. Повечето от тях са на поне едно десетилетие, а сякаш пресните примери стават все по-малко. Но причината се съдържа в отговора – заради същото това изобилие. Има толкова много здрави, яки и буйни хеви метъл парчета, че жанрът ни се струва вече абсолютно сътворен! Няма достатъчно гениални музиканти на тоя свят, които перманентно да преоткриват топлата вода. Сиреч, да придават свежест. Всички останали са от другата категория – тези, които взимат, променят и присвояват от вече сложените в жанра елементи.
Това не е задължително да бъде негативно. Има много класове музика, а да си новатор и да си добър музикант са много различни понятия. Но когато създаденото от теб не е нито добро копие, нито нещо ново, а нещо толкова по средата, че бледнее, дефинирането става трудно занимание. За съжаление, музиката в “Codex Metallum” е такава.
Фактите са факти: този албум не е с лоша продукция. На моменти миксирането има странно разтроен привкус, но отвъд това, по-голямата част от инструментите звучат добре. Тук музикален талант определено има: добри рифове, добри сола, добри идеи. Единствените пороци, отнесени до записа като запис, са два: обработката на бек-вокалите, които твърде често заслужават повече сила, и някои отделни сегменти в дадени инструментални тракове, които звучат като насложени семпли. Но по-важните проблеми на записа – като музика – са други. Единият са композициите, които в по-голямата си част са неоригинални и невпечатляващи. Да, тъкмо така са звучали хеви метъл класиците, но те са търсили идеята зад това звучене, причините. Ако не разбирате – пуснете си “Can You Hear the Wind Blow” на Whitesnake и ми кажете дали този първи риф не е вятър в ушите ви. Докато в “Codex Metallum” всичко звучи много самодейно – сякаш се свири хеви метъл, само за да бъде хеви метъл; все едно самите идеи са оковани в жанра, вместо именно той да бъде факторът, който ги освобождава. Ако на този албум му се удари доза композиторска креативност, би бил значително по-интересен. Музикантите знаят какво правят – това се усеща – но просто звучи, сякаш пунтират цял жанр, вместо да намират своето звучене. Другият, по-голям проблем, са вокалите, които през цялото време звучат фалшиво, а грешната английска дикция може да побърка един слухар. Да изговаряш правилно звуците в даден език, особено когато пееш на него, не е просто лесно, то е задължително за изпълнител. С друг тип вокали всичко щеше да е значително по-добре. Изданието нямаше да стане по-впечатляващо, но поне щеше да е приятно за слушане. И това не се отнася до вокалните способности на дамата, а до това, че се стреми да пее чрез всички хеви метъл клишета, с което просто не може да се справи. Ако композициите бяха съобразени с нейния истински, видимо по-нисък глас, нещата щяха да са по-различни.
Няма причина, поради която “Codex Metallum” да се препоръча, освен ако не сте заклети фенове на хеви метъла и не ви пука за детайлите. Ако ли не, няма какво да ви впечатли или задържи тук. Но запомнете името Rampart – с още труд и малко промени, тази група има видимата амбиция, опит и талант да изненада с нещо значително по-добро.
