Есента в сърцата ни определено подрани тази година с излизането на “The Fall of Hearts” – десетият опус в дискографията на шведите Katatonia. Погледнато оптимистично, студената меланхолия, която творбата ни носи, със сигурност ще бъде повече от достатъчна за горещите дни от лятото.
Трудно е да бъдеш напълно обективен, когато пишеш за група като Katatonia, тъй като музиката им изисква до голяма степен едно емоционално обвързване. Именно това е и причината много от медиите по света да пишат често за тях празни приказки и заучени фрази. Единствената обективност може да се отнесе до стиловото им развитие (на теория), но то никога не е било толкова ключово за предаването на емоциите им. Доказателството за това е съдбовния преход между екстремизма на “Brave Murder Day” и алтернативния, доста по-олекотен мрак на “Discouraged Ones” и последвалите го творби. Средностатическият фен на бандата ще ти сподели, че промяната в звученето на групата изобщо не е променило чувствата, които достигат до слушателите. Единствено фразата и почерка са различни... Подобни еволюции и трансформации се случиха още няколко пъти в кариерата на шведската банда, макар и не толкова рязко. Ако в “Last Fair Deal Gone Down” и шедьовъра “Viva Emptiness” се криеше една притаена агресия, то в последните им записи тя напълно липсва и е заменена от изключително зряла меланхолия и интровертна притихналост.
Актуалният “The Fall of Hearts” не е изключение от късната тенденция на Katatonia, но намира начин да се отличи от предшествениците си с повече прогресив влияния и по-разиграни китарни партии. Именно някои от тези не толкова типични рифове и мелодии са причината и някои критици да направят съпоставка с Opeth. Инструменталът на парчето “Serac” сякаш в действителност идва от “Ghost Reveries” на колегите им – дотолкова, че се изненадваш, когато започнат мелодичните вокали на Jonas Renkse, вместо ревовете на Mikael Akerfeldt. За първи път от много време насам чуваме и толкова прекрасни китарни сола в музиката на скандинавците. Това се дължи на присъствието на Roger Ojersson, подвизавал се и в последната творба на Tiamat. Клавирите за пореден път внасят доволно разнообразие с минималистичните си партии и текстури. Един от новите елементи са трайбъл перкусиите, които могат да се чуят при внимателно заслушване в определени моменти в албума. Текстовете на Katatonia отново се оказват една от движещите сили на албума, превеждайки ни през различни завои и тунели от взаимно противоречащи си емоции – надежда, отчаяние, болка, любов, апатия. Особено филмиращ е поетичният текст на “Pale Flag”, в която лирическият герой говори от отвъдното, и този на “Serac”, рисуващ монументални картини на непробиваеми ледници.
“The Fall of Hearts” далеч не е толкова директен и грабващ, колкото “Dead End Kings”. За пълното му осмисляне са нужни доста повече слушания, но веднъж привикнеш ли, емоциите се вливат от музиката директно в кръвта ти, откъдето няма излизане. И така... стига толкова с клишетата и заучените фрази, време е да пуснете творбата и да усетите това, което е трудно да се предаде с думи.
