Cobalt никога не са били лесна група. Всъщност Cobalt никога не са били група, не и в пълноценния смисъл на думата. Те са присъствие. Мултиинструменталистът-ядро Erik Wunder предприемаше своите ходове внимателно, с упорита целенасоченост и прецизен поглед върху най-финия детайл, така че в рамките на три албума едно от обещаващите имена в щатския блек метъл уверено прекрачи почти всяка възможна граница на консервативния си жанр. Междувременно неговият партньор, вокалистът Phil McSorley – доброволец в американската армия в Ирак – направляваше атаките на техния (самопровъзгласен) “военен метъл” с гротескни, вледеняващи кръвта крясъци. Крясъци в духа на: “Burn me down, shoot me in the chest / Let’s fuck one last time, in a burning bed”. Или: “Pull the mouth from your face to fuck it”.
И двата цитата идват от един и същ албум, големия пробив на Cobalt от 2009-а година – “Gin”. Първият принадлежи на тематичната “Arsonry”, вторият е от далновидно озаглавената “Pregnant Insect”. И двата носят неособено позитивен заряд; демонстрация за брутално мизантропската, нихилистична, потискаща, монохроматична страна на Cobalt. Това обаче е едва една от страните на групата-присъствие. Вдъхновени от творчеството на своя идол Ърнест Хемингуей, двамата от Колорадо тенденциозно се дистанцираха от заобикалящия ги свят. Когато резултатите са така убедителни, както бяха “Eater of Birds” или вече споменатия му наследник “Gin”, дистанцията е добре дошла. Чаша джин (без тоник) – също.
Между другото Cobalt могат да изпият повече от теб и, в интерес на истината, го правят. McSorley обаче – образно казано – стана от масата.
През 2014-а Cobalt започнаха да се самоизяждат. McSorley напусна, върна се, впоследствие напусна още веднъж. С тенденцията отново да се върне. И отново да напусне. Erik Wunder открито заяви намеренията си да продължи без своя колега. Причината – “творчески различия”. Питай Джони Деп и Амбър Хърд. Или там бяха личностни? Истинската причина обаче се корени другаде. McSorley стартира ентусиазирана онлайн кампания, пропагандираща антифеминизъм и най-вече хомофобия. Кампания толкова крайна и така нецелесъобразна с оглед на времената, в които живеем, че човек спокойно може да приравни коефициента му на интелигентност до този на блуден мравояд. За доброто на собствената му репутация – и преди всичко репутацията на Cobalt – Wunder затвори вратата за дългогодишния си спътник. И я отвори за Charlie Fell.
А сега достатъчно с хрониките. “Slow Forever” най-после е тук, а седем години по-късно този експанзивен двоен албум и общо 83 минути кросоувър мистерия действително поставят началото на нова ера за Cobalt. Първите няколко акорда на откриващата “Hunt the Buffalo” моментално изясняват ситуацията – в три ключови аспекта. Първо, това е естественото продължение на “Gin” – така че отново да освободим духа в бутилката, без какъвто и да било риск от отчуждение между изпълнител и фенове. Второ, Fell е повече от достоен заместник на McSorley. Нещо повече – бившият фронтмен на Lord Mantis, Avichi и Abigail Williams (сред всевъзможните му прояви в американския ъндърграунд) внася допълнителна острота, разнообразен подход, свой собствен характер в “Slow Forever”. Понякога продраните му вопли плашещо напомнят на Mike IX Williams от EyeHateGod, което перфектно пасва на музиката.
Трето: Cobalt не са обикновена блек метъл банда. Никога не са били. Няма и да бъдат.
“Slow Forever” го демонстрира през цялото време. В песен като “Beast Whip” елегантно са прокарани фолклорни / кънтри мотиви – ключова причина, редом с доминиращо опустошителния характер на музиката им, да прокарваме асоциативни препратки към тежкото наследство на Великите експериментатори Neurosis. Това по никакъв повод не изчерпва гигантската палитра от влияния и концепции в музиката на Cobalt. “Slow Forever” се позовава на всевъзможни направления в екстремния саунд – от хардкор и кръст, през траш, кавалерийски рифове без конкретна принадлежност и авангард от ранга на галската школа на Deathspell Omega – които правят всяка жанрова класификация практически невъзможна. “Elephant Graveyard” съвкупява ранното творчество на Celtic Frost с последната инкарнация на Darkthrone. В 11-минутната епика “Final Will” тежки баси си пробиват път през съкрушителен риф до мелодично соло, раздробено от маршова ритъм секция и характерните прогресарски прийоми на Erik Wunder. В най-добрия случай резултатът е... хипнотичен.
Хипнозата, от своя страна, би могла да възстанови безвъзвратно загубени спомени. Би могла също така да се използва за извличане на истината, когато нищо друго не е в състояние да го направи. Е, на нас не ни е необходима хипноза, за да заявим, че “Slow Forever” е невероятен албум. Това е самата истина.
Всъщност, “Slow Forever” е истината. А споменът за него ще остане жив. Дълго след като завърша тези редове и отворя бутилка джин.
Без тоник.
