Има една група, която доста харесвам, макар че ми е ясно колко е изтъркана, инструментално неинтересна и донякъде... нека кажем така, без да искам да прозвуча прекалено негативно – позьорска. Говоря за The 69 Eyes, които в последните си неща позабравят старите си корени и я карат на мейнстрийм подобие на готик рок. Тазгодишният “Back In Blood” на финландците продължава тази закономерност, осезаема най-вече в “Devils” и “Angels”.

Едва ли ще са много несъгласните с мен като кажа, че последният албум на господата 69 (говоря за “Angels”) беше едно безидейно разочарование за феновете. Самият аз предпазливо подходих към тазгодишното им издание с подбраните впечатления именно от него и с витаещите мнения, че не са мръднали особено от “ангелската” си сесия. Частично са прави тези мнения – The 69 Eyes продължават да тъпчат напред и по грешния за любителите на старите неща път. Само че го правят, поне в този случай, доста по-добре от изцепката им от 2007, и все още са съумяли да съхранят някакъв чар в цялата работа, макар и не чак толкова, колкото в инак също мейнстрийм “Devils” тавата си.

Както казах – по-добро от “Angels”, по-лошо от “Devils”. Сравнение със старите неща няма смисъл да правя, защото си говорим за съвсем различни категории атмосфера, макар и групата да е една и съща. Лириките? Е, вие си ги знаете – леко еротичен намек с флиртуваща подплънка, множество “вампирщини” и готическа (относително понятие с това звучене...) обстановка. The 69 Eyes, както най-често сме ги виждали. Имам чувството, че първата половина на албума е доста по-добра от другата. Или просто идва еднообразен след петата песен нейде, не мога да преценя точно. Факт е, че “Dead and Gone” e никак нелоша балада и ми е една от любимите песни от “Back in Blood”. Едноименната и тоталният хит от изданието според мен – “We Own The Night”, също са доста енергични и макар че сигурно биха се изтъркали след еди-колко-си слушания, звучат страхотно свежи. Нещо като “Feel Berlin” и “Devils”. “The Good, The Bad & The Undead” пък е шегаджийска и по-рок’н’рол песен, която, уви, слага за мен края на интересното като цяло в албума. Не ме разбирайте прекалено погрешно – и другите песни си имат чара, но предизвикват една лека реакция “meh!” у мен. “Dead Girls Are Easy” не е лоша песен, макар че клипът, който направиха по нея финландците, е близо до отчайващо зле. “Night Watch” и “Suspiria Snow White” са по-интересни “камъчета” от готик рок настилката – две коренно различни като настроение и темпо песни, които леко посъбуждат сетивата, задрямали в по-късната част на албума. “Eternal” като цяло е парче, достойно да закрие албума - типичното епилогично такова, което слушателят би очаквал. Разчитаща главно на симфонични забежки и акустични партии, крайната глава на новото леко готическото книжле, което Jyrki 69 и ко. ни предлагат, затваря и тази страница с баладичност.

Общо взето The 69 Eyes продължават да са противоречиви. Както казах – няма смисъл да търсим или правим паралели с нещата от “Paris Kills” надолу, защото ще разглеждаме две различни, тотално различни класи. Не знам каква оценка да сложа в крайна сметка на този албум. Хубавото е, че макар мейнстриймът да навлиза в Очите /или обратното/, те съумяват да предложат все още нещо интересно – макар и това да са 4 песни от 12. Дано все пак в следващата си тава финландците демонстрират поне лек завой към старото си, стабилно готическо и някак по-мистериозно звучене. За нас остава само да се надяваме, макар и изгледите да не са никак позитивни, наблюдавайки последните пет години в кариерата им.