Настана време и за това събитие! Да, това е събитие не само за мен, но и за хилядите почитатели на една велика шведска банда. Една банда, успяваща вече 20 години да съчетава атмосферичност, бруталност и мелодия, и да не звучи ни най-малко изтъркано. От далечната 92-ра и култовият “Penetralia” до близката 2005-та и размазващия “Virus” – равносметката е десет студийни и един лайв албум. И всичките завладяващи и могъщи, всички носещи престижната марка Hypocrisy. А в продължение на четири години тази марка беше леко позабравена от главния мозък и движеща сила в групата - Peter Tagtgren, и то заради другият му главен проект - Pain, който всъщност не е нищо особено, сравнен с музиката на Хипо. Явно обаче тези четири години от появата на “Virus” до сега, са били чисто и просто затишие пред буря. Не буря, ами направо ураган от пета категория, където вятърът просто те отнася и разбива на парчета в някоя твърда плоскост. Стихията си има име – “A Taste of Extreme Divinity” и веднъж достигне ли ви, трудно ще избягате.

Албумът меко казано впечатлява - всичко в него е изпипано от-до. Миксът от мелодия, агресия и скорост е невероятен – в сравнение с тези от “Virus”, песните тук са някак си по-мелодични, а в същото време по-скоростни и агресивни. Не е лесно да се постигне такова нещо, но те просто са успели – и как няма да успеят при наличието на касоразбивача Horgh и гениалността на Peter и Mikael на едно място? Общо взето става дума за един албум, съчетаващ най-доброто от “Into the Abyss” и “Virus”, комбинирано с препратки към цялата дискография на шведите. Сега, ако сте фенове на групата, ще се сетите, че тавата трябва да започне с песен, която да ви потроши, да ви направи на пълнеж за кървавица и после просто да ви смачка, защото няма да е останало нищо за трошене. Точно така, честта се пада на откриващото парче “Valley of the Damned” – убийствени рифове, зверски вокали, Raining Blood, неземно соло... Какво да ви разправям, сещате се за какво става въпрос. Оха, а какво ви чака по-нататък: като за начало “Hang Him High”, което е не по-малко умопомрачително парче от предходното. На всичко отгоре съдържа и най-зарибителния припев в целия албум, който ви кара да си изкарате белите дробове от викане. Има и една кратка бавна атмосферична част – запазена марка на Hypocrisy, която винаги ме разтапя от кеф. Продължаваме адовата екскурзия със “Solar Empire”. Още от първата секунда става ясно, че това ще е третата поред свръх яка песен в албума (де да знаех, когато го слушах за първи път, че това ще важи за всичките тракове). Типична среднотемпова Hypocrisy композиция, обаче веднага ми се наби в ухото 15-секундният провик на Peter, тип разгонен птеродактил, започващ от 03:17 мин. Този човек е изтрещял както винаги и се радвам, че това е константното му състояние. “Weed Out the Weak” е една от любимите ми в албума - става въпрос за страшно мелодично и ураганно парче със страхотни водещи китари; просто работата, която е свършил Peter относно този аспект, е невероятна. Всяка композиция блика от идейност и енергия, а какво повече му трябва на фена? Трябват му още седем песни, разбира се. Следва “No Tomorrow”, отново среднотемпова песен с доста оптимистично заглавие, както се вижда. Сигурен съм, че лириката в целия албум е на страшно високо ниво, въпреки че все още не съм запознат с нея. Това винаги е била една от най-силните черти в творчеството на Hypocrisy – теми за извънземни, отвличания, убийства, пристрастявания, безизходица, самоубийства, наука, сатанизъм (в ранните неща) винаги са били част от репертоара им, а начинът, по който са представени, винаги е бил впечатляващ. Лично за мен няма банда, която комплексно да има толкова добри текстове. О, да – ред е на фаворитът ми от “A Taste of Extreme Divinity”. Става дума за “Global Domination”. Няма такива водещи китари, просто няма. В един момент всичко избухва и те подканя да куфееш в ритъм до припадък - брилянтна песен, в която Tagtgren повече от умело редува ниски с крещящи екстремни вокали. Има го и онова апокалиптично чувство, която те кара да усещаш приближаването на края на света. След края й изведнъж от нищото се появява може би десетата липсваща композиция от класиката “Osculum Obscenum”. Едноименната песен е своеобразен олдскуул трибют към ранните неща на шведите. Horgh изтезава касите с нечовешка блекарска агресия, а рифовете на Peter се изстрелват със свръхзвукова скорост. Със сигурност това е най-тежкото и екстремно парче, което Hypocrisy са правили от години насам. Само си представям какъв мошпит би се заформил при едно лайв изпълнение, би било истинска касапница пред сцената. “Alive” е осмият трак от албума, осмата унищожителна песен и... поредните гениални кръшинг рифове. Почвам да се изчерпвам откъм определения, което не е трудно при толкова много добри песни само в един албум. Някои групи не могат да напишат такива парчета в рамките на три записа, а тук говорим само за един! Сега загадка към феновете на групата: Какво има към края на всеки албум? Отговор – шибано бавна и депресираща песен. “The Quest” изпълнява тази роля, но макар и добра, никога няма да може да се нареди до гениални работи като едноименната от “The Final Chapter” или “Deathrow (No Regrets)”. Просто те са извън този свят. За последните две пиеси от “A Taste of Extreme Divinity” също трудно може да се каже, че са композирани от човешки същества. “Tamed (Filled with Fear)" носи страшно студени чувства със себе си, атмосферата е едновременно страховита и безнадеждна. Погълнат от това усещане, се хипнотизираш и слушаш, песента свършва, ти пак я пускаш и отново биваш поставен под хипноза. Затова обичам тази група - ето заради тези неща, които не мога да получа от повечето други банди. Завършекът на целия опус е повече от брилянтен, благодарение на “Sky Is Falling Down”. Болна песен, много болна.

За мен това е албумът на годината, за вас може и да не е, не знам. Важното е, че тези психопати се завърнаха по най-добрия начин. Сега едно турне, която включва България, и всички можем да умрем спокойно.