Death Before Dishonor са група, която никой любител на хардкор музиката не би пренебрегнал. Всъщност, бостънците са приемани за част от парадигмата, изграждаща “must know”-а на закоравелия кораджия, а и на навлизащия тепърва в кор сферата фен.

Разводняване и по-пространствени интрота/аутрота няма да намерите тук, при тази банда, за разлика от редица други групи в нишата. Бегъл поглед върху изминалата част на дискографията им, включваща изключителния за мен “Count Me In”, ще докаже факта, че бостънците не са случайни и въобще не се гъбаркат. Просто идват, хвърлят семената на хаоса и предпоставката за мошпитове до откат, след което временно се оттеглят. Е, две години са си две години и “Better Ways to Die” е тук, за да попилее костите и да събуди агресията в човешките същества. Верни на обособените правила в кор звученето, американците винаги са вкарвали по-голямата част от песните си в интервала от две до три минути. В “Better Ways to Die” това е още повече намалено и бандата ни предлага един значително бърз и разярен хардкор с профучаващи 11 песни за има-няма 24 минути.

Няма какво толкова да се обсъжда за песните – до една бързи, изпълнени с хъс и омраза, звуковото оформление на юмрук и/или среден пръст към света извън улиците и изсивялата им вселена. “So Far From Home” като че ли е по-бавната отсенка на албума, включваща типичния хор и насечен ритъм – респективно и най-разтеглената времево част от “Better Ways To Die”. Всичко друго, включвайки особено отчетливите едноименна песен и “Bloodlust”, е яростно китарно галопиране, сола и убийствени барабани. 24 минути, сякаш умален макет на денонощието, в което сме заключени. И горе-долу по една песен за всяка част от изсивялата рутина.

“Our Glory Days” маркира края на албума със звуково заглъхване и ме замисля, че хардкорът ще има и занапред своите дни на слава, щом в нишата му още творят групи като Death Before Dishonor с несекващ хъс и имащи какво да кажат. И най-вече – как да го споделят с нас, феновете.