Когато преди две години чух “Unia”, предпочетох да остана с убеждението, че това е по-скоро временна проява на безпътица, в каквато рано или късно изпада всяка просъществувала по-дълго банда, вместо отправна точка на цяла нова насока за Sonata Arctica. Уви, новият албум на финландците наследява тъкмо най-порочните черти на предшественика си, същевременно загърбвайки всичко, което някога ги издигна като една от най-силните пауър метъл формации в световен мащаб.

“The Days Of Grays” ознаменува едно тотално преобразяване и скъсване със скъпия за мнозина спомен за групата, написала класики като “Full Moon”, “Wolf and Raven”, “Last Drop Falls” и толкова много други. Сама по себе си, промяната съвсем не е нещо зловредно или осъдително, но само ако е продиктувана от стремеж към по-интересни и съвършени форми. В пълен противовес, записът представлява едно постоянно лутане между хаотично експериментаторство и вопиюща безидейност. Дори след упорито слушане, повечето парчета в него продължават да звучат като набързо скалъпен колаж от несвързани помежду си етюди, вместо като целенасочен и хомогенен продукт на творческо вдъхновение. Съчетанието между липса на грабващи мелодии, изчерпана емоционалност, стремеж към разчупеност на всяка цена и псевдопрогресарски пълнеж е изведено до степен на отегчителност, каквато трудно можем да открием и у най-отявлените плагиати на сцената. Като започнем от постната китарна фраза, минем през неадекватните женски вокали и стигнем до вялата ритъм секция, музиката не изненадва с нищо положително. Дори баладите, макар изпълнени в познатия театрално-сърцераздирателен маниер на Tony Kakko, така и не успяват да докоснат с онази неподправена красота, която можеше да разплаче и най-безразличните. Показателен е фактът, че най-силната композиция тук – “Flag in the Ground”, е написана още в ранните дни на бандата, много преди “узряването” на Tony, което доведе до настоящия трагикомичен момент.

Накъде са се запътили Sonata Arctica, вече не смея да гадая. Надявам се поне самите те да си дават сметка за крайната си цел, както и за резултатите от продължаващата с години метаморфоза на стила им. А въпросната вече изглежда самоцелна – без да е подчинена на конкретна артистична визия, тя се изразява най-вече в преследване на някакъв криворазбран идеал за оригиналност и различност. Идеал, който провали не една и две първокласни банди...