Insomnium разказват истории. Те са едни агресивни меланхолици, до болка романтични и поради това - излъчващи обреченост в този нов, лишен от емоции свят. Те биха ме докарали до сълзи, ако не ме докарваха до бяс; биха ме докарали до размисъл, ако не ме докарваха до крясъци; биха ме докарали също така и до самоубийство, ако музиката им не крещеше “ЖИВЕЙ!”. Но тя прави точно това, тя канализира цялата интровертност, меланхолия и чиста тъга на четирима души извън своето време и я насочва, чрез способите и средствата на настоящата противна реалност, срещу света, срещу самите тях, срещу всичко и всички! И след този унищожителен поход, наситен с гняв и страдание, остава единствено... красотата.

Ще ми се и аз да разказвах такива истории, същите като техните. Ще ми се да не бях толкова притъпен от действителността. Ще ми се и сега да можех да ви разкажа моята визия за всяко едно от осемте бижута в “Across the Dark”, да ви разкажа историите им, пречупени през призмата на моето субективно и очаровано съзнание. Но не мога, защото аз не съм разказвач, а просто един ревюиращ, откраднал няколко скъпоценни мига на красота от талантливите ръце на четирима (смея да твърдя) събратя по душа. Единственото, което бих могъл да споделя с вас, е моята лична история с музиката на Insomnium – тя включва осемчасов път от София до Бургас, сам-самичък в пустеещ влак, в компанията на успокояващото и отмерено “трака-трак” на вагон № 3, примесено със сърцераздирателните тонове на “Across the Dark”. Постничка история, но си е моята. Тогава мислите ми бяха насочени към “дамата на моето сърце”, която ме чакаше някъде по крайбрежната ивица и се усмихваше, мислейки си за мен. Аз пък си мислех за нея и пътувах, а влакът сякаш караше пейзажа през прозореца да танцува на музиката на Insomnium – забавяше на тихите и нежни моменти, фучеше бясно и целенасочено, когато от слушалките дънеше агресията на Niilo Sevanen и компания и се клатеше като пиян, когато вятърът започваше своя валс с тревите в полето, а мелодиите се къдреха между слънчогледите, маковете и житните класове. Това е моето скромно преживяване с този албум – то бе напълно достатъчно, за да остана така, както всички би трябвало да се намерят, след като открият своята музика – очаровани, безмълвни, влюбени.

А сега за албума – следва обичайната му дисекция парче по парче, подправена с една мъничка доза емоция, за да разчовърка любопитството на все още неслушалите го и да покаже на останалите, че:
а) има и други, които го чувстват в сърцето си, точно като вас
б) трябва да му дадете още шансове, за да може да се намърда там, на топло

Първата песен се нарича “Equivalence”. По мое мнение тези два рифа на кръст, съставящи едно едва триминутно полу-парче, полу-интро, са едни от най-прекрасните и тъжни мелодии за това десетилетие. Изхвърлям ли се? Няма значение, пред това парче аз съм на колене, а проливният леден дъжд ме удря от всички страни. Следва “Down With the Sun” – неговата гениалност се състои в рифа на куплета. Прелестно опростено и мелодично изкачване от октава на октава, подкрепено от мощните гърлени ревове на вокалиста/басист Niilo. На тази мелодия аз се издигам някъде в сивеещото небе и се въртя между светкавиците. Епично, нали? “Where the Last Wave Broke” е първата изненада от финландците, но вие няма да разберете това чак до първия припев. Досега в музиката на Insomnium сме различавали два контрастиращи, но все пак подобни стила на вокалите – вече споменатото агресивно ръмжене, което е колкото типично за мелодета, толкова и уникално използвано при Insomnium. Другият е тихият, гърлен, нисък шепот, който може да ти докара слухов оргазъм, ако е използван както и където трябва. Обединяващото между двата стила е липсата на мелодия и ясно изявени тонове. Всичко това започва да се променя в музиката в четвъртия им албум с добавянето на две съществени части към нея – клавирните семпли и чистите вокали. Гостите в “Across the Dark” са Aleksi Munter от Swallow the Sun зад клавишите и вокалистът на Enemy of the Sun - Jules Navery с неговия ангелски гласец. И трябва да ви кажа, че за банда, считана от мнозина за продала се предателка на “the trve melodeath”, заради именно тези вокали, Insomnium звучат адски добре, мамка му! Слушайте и ми кажете дали от изреваното от Niilo и изпятото от Jules (едновременно) “...a place once called home…” не ви побиват тръпки? На четвърто място идва един мой личен фаворит – “The Harrowing Years” – едни от най-бавните и красиви, навяващи мисли за дуум куплети, протяжна, баладична атмосфера, дъх на обреченост и безпреспективност, текст за забрава и отчаяние... ако клишето, че красотата почти винаги е тъжна е вярно, то тази песен е ходещо клише! И аз не бих променил този спорен факт за нищо на света! Бомбастичната “Against the Stream” изведнъж изскача отникъде и ти се навира нагло и смело в лицето, напомняйки, че финландците са преди всичко мелодет банда. Куфнята е гарантирана, болките във вратните прешлени – също! Енергията струи и блика от колонките/слушалките и т.н., а слушателят е в екстаз! Точно навреме, тъкмо бях тръгнал да си режа вените... И тъкмо когато си сигурен, че по-хубаво няма накъде, идва третият невъобразимо красив момент след “Equivalence” и “The Harrowing Years” – мелодия, доминирана от клавирите. Не знам за вас, но аз се надявам за следващия албум Insomnium да си намерят перманентен клавирист и да му създадат още повече работа. Просто защото нищо не те кара да ахнеш на красотата така, както едно пиано – краят на “Against the Stream”, в който то остава само, го доказва безпрекословно. Най-дългата композиция в албума е “Lay of the Autumn”. Проточена и разпростираща се в цели девет минути, песента е в средно темпо и макар за мен да е най-слабата брънка от веригата на “Across the Dark”, тя успява да улови призрака на есента с неговата застоялост и статичност. Отново се завръщаме във взривоопасния мелодетаджийски въртоп с “Into the Woods”, която представя едно небивало разнообразие на всевъзможни различни мелодии, съчетани невероятно и то – едва в рамките на пет минути. Имам чувството, че деветминутният му предшественик е далеч по-скучен и еднообразен. Изключително стабилно парче, изградено с жив професионализъм и усет към мелодията и как тя трябва да се развие. Тук дупки, празни места няма – всичко е плътно, масивно и грандиозно. Невероятният завършек на този спиращ дъха албум е песента с претенциозното и тривиално заглавие “Weighed Down With Sorrow”. Сърцераздирателно интро с чело, ридаеща китара в куплетите, която оплаква нещастната съдба на “протагониста” и последното късче невъобразима красота в пъзела – тихия пасаж, в който чистата китара ти пее без думи за надежда, а извиващият се и игрив бас се усуква плавно около нея. Хваща те за гърлото и не те пуска!

В заключение ще изкрещя на листа същото, което според мен блика от всяка пора на този скъпоценен къс красота, наречен “Across the Dark” – “ЖИВЕЙТЕ!”