Немците са единствената нация, надарена със силата да възроди пауър метъла в неговата най-добра форма. Сред аргументите в полза на това твърдение, освен блестящите нови записи на Grave Digger и (най-вече) Primal Fear, e и поредното издание с марка Axxis. Тази банда има навика да ни представя все качествени продукти и не ми отне дълго, за да се убедя, че традицията отново е спазена.

От основаването си през 1988 до ден днешен, Axxis винаги са били крайно мелодични и стойностни. Популярността им никога не е била особено голяма, но за сметка на това те останаха себе си (като възгледи) и запазиха своята фен база. С “Paradise in Flames” звукът им се втежни и стилът им премина от хард рок/хеви метъл към пауър. Със следващия си студиен запис - “Doom of Destiny”, Axxis постигнаха един от върховете в кариерата си, а новият, тринадесети албум в богатата им дискография продължава линията на двата, изброени по-горе и следователно повежда създателите си смело по пътеката, водеща до повече популярност и по-голямо признание. Безспорно е, че новата тава няма да ви изуми с нищо, но качеството й е толкова високо, че лесно ще се нареди сред любимите ви пауър заглавия за последните няколко месеца.

Всяко от единадесетте парчета, поместени в “Utopia”, като изключим натъпканата с електроника интерлюдийка, притежава силен емоционален заряд. Най-ясно можете да го усетите в разкошната балада “Father’s Eyes”, която е изградена върху елегантни сола и нежни теми на пиано. Текстът е доста сълзлив за консервативните фенове, но е изпълнен с изключително човешки чувства. Това са думите на едно дете, преживяло смъртта на своя баща. Други задължителни песни от “Utopia” са заглавната, “Last Man On Earth”, “Sarah Wanna Die”, “The Monster’s Crawl”, “Eyes of a Child”, “Heavy Rain”. В тях са поместени толкова много симфонични прелести, които са в перфектно съзвучие с лъскавите (или по-скоро блестящи) рифове. Женските включвания и ефектните двугласия не идват в повече, а допринасят за разнообразието и класата на музиката. Вокалите на Bernhard Weiss са отново много експресивни и красиви. Този певец винаги ми е напомнял на бившата “тиква” Michael Kiske. Високият му глас идеално пасва на епичността, хвърлена от инструментите директно в лицата ни.

За да издадеш толкова албуми, за да съществуваш над двадесет години и да си в най-добрата си форма, след като си преминал през толкова много изпитания, трябва да си много силен и целеустремен. Такива са Axxis. Жаждата им за успехи ги превърна в една от най-стабилните пауър групи за последните години.