За да бъда честен, и аз имам своите моменти на носталгия. Да, обикновено ви разправям как сцената е поне толкова силна, колкото е била в “доброто старо време” и как място за съжаление и отрицание няма. И не че съм на път да се отрека изведнъж, обаче трябва да призная, че понякога се случва да усещам липсата на дет метъл с истинско творческо и интелигентно отношение. Не такъв, чиято цел е просто да ти усуче нервните окончания в опит да надхвърли човешките възможности в свиренето, нито такъв, който просто се стреми да ти смаже черепната кутия със свръхтежест и бруталност. Не, всичко това е много готино, но покрай него понякога ми липсва онзи дет метъл, който е създаден с идея и балансира между такива количества техника, мелодия, тежест и концепция, че да покаже най-стойностната страна на тази музика. Може би най-добре бих илюстрирал идеята си чрез икона от миналото, каквато са Death, и вярвам, че вече всички са разбрали какво имам предвид. При тях перфекционизъм и концепция се сливат, за да дадат широко поле за изява на един талант, който владее умовете и сърцата на милиони фенове по света. Зрелите творби на Chuck са еталон за качество в екстремната музика от създаването им, та до ден днешен, а вероятно и занапред. Това е, което понякога търся и аз, но често ми е трудно да открия…

И така, след излязлото преди някъде половин година демо на унгарците Mytra (за което ще ви разкажа все някога), гладът ми за техничарски/прогресивен и леко мелодичен дет метъл остана да ме тормози. Но като манна небесна наскоро беше заситен и то не от кого да е, а от едни легенди, завръщащи се на сцената след седем години застой. Това са французите от Carcariass – ветерани в своята страна, страхотни професионалисти и доказани творци, които това лято ми изпълниха душата с новия си албум, озаглавен “E-xtincion”. Понякога чак се изненадвам от себе си какво ми допада, но подобна музикалност и лекота няма как да не грабнат всеки фен на който и да е вид метъл. Едва ли при други обстоятелства бих харесал комбинацията от средно темпо и относително мек, но все пак модерен китарен звук, например. Тук обаче нито за миг не пожелах повече бързина или ярост, защото всичко звучи така, сякаш друг вариант просто няма. И може би това се дължи на неслучайния паралел, който направих по-горе – днес Carcariass свирят с неприкрито вдъхновение от Death, Cynic или Atheist, но без никакво копиране – те чисто и просто са уцелили Баланса, които е издигнал изброените групи до техните пиедестали.

Въпросният баланс в случая означава няколко неща, като започнем с великолепната китарна мелодика, която на места включва три-четири инструментални пласта. Те представят забиващи се като клин в паметта рифове, за което спомага и запазената марка на групата – бързо и мелодично набиране на заден фон, придаващо невероятна атмосфера на песните. Другото нещо, което, учудващо, ми допада страшно много, е съвсем рядкото включване на вокалите. Където ги има, те звучат убийствено на място, но сякаш преобладаващото им отсъствие дава възможност на слушателя да развихри въображението си докрай и да се отдаде на музиката. В тази връзка, по подобие на предния “Killing Process”, и тук е приложена идеята част от песните да имат и версии без вокали в рамките на албума, в които експресията на песните достига своя абсолютен предел. Третото и по-общо нещо, което е страхотен плюс на албума, е направо извънземно качественото композиране на парчетата, които са хем изсвирени с отличително техничарски маниер, хем имат изключително семпли и запомнящи се структури. Това лесно превръща “E-xtinction” в един от онези албуми, които, докато ги слушаш, постоянно имаш на ум едно “И ей сега идва егати якия момент!” и се кефиш още преди моментът да е дошъл.

Погледнато от всеки един ъгъл, “E-xtinction” е поне сто крачки пред старите записи на бандата (както и пред тези на купища други), като е най-голямото доказателство, че французите все по-убедително се превръщат от стандартна и неинтересна дет метъл банда през 97-ма в изключително самобитна и кадърна такава днес. От моя ъгъл пък перфекционизмът на Carcariass ми доставя удоволствието да чуя нещо, което страшно рядко имам възможност, без да се налага да се връщам към реликвите на банди като Death, а това само по себе си е достатъчно показателно.