При повечето групи продължителната пауза между два поредни албума обикновено е еквивалент на смазващи тур-графици или поредния вътрешен конфликт. Meshuggah, които винаги са обитавали в периферията на нормалното, отвъд границите на познатото и въпреки всичко дълбоко във вътрешността на черепната ти кутия, може би имат една идея по-различна причина. Разбира се, шведският квинтет не е забавял темпото и на йота от навлизането си в Новото хилядолетие и "Nothing" (2002); в противен случай едва ли щяхме да си говорим за същата банда. Тук обаче идва другият момент – поначало природата на тяхната музика е толкова непонятна, така далечна на човешките възприятия, че далеч не бива да изключваме вероятността четиригодишните дупки за Умео, Швеция, Земя, Слънчева система, Млечен път реално да се равняват на няколко милиона светлинни години там, където Meshuggah действително полагат основите на своите аудио монументи. Някоя съседна галактика.
В нормални условия всичко това би звучало като крещяща хипербола. Но не е. Близо половин минута в отварящата "Clockworks", и "The Violent Sleep of Reason" вече е започнал да развинтва глави. За разлика от "Koloss" (2012), навярно най-директния, "разсъблечен" до абсолютната си есенция запис в късното им творчество, сега шведските експериментатори са дали пълна свобода на болното си, извратено колективно съзнание да избие във всички възможни посоки. Така, както го правиха в златната ера "Catch 33" / "obZen". Единствено предпоследната "Our Rage Won't Die" играе ролята на непосредствено продължение на "Koloss", като се има предвид, че дори пилотният сингъл "Born in Dissonance" – другата най-изчистена композиция в "TVSoR" – завършва с аморфни, неведоми китарни "трансмисии", разломени от взривния груув и полиритмичния барабанен ад на Tomas Haake отново и отново. И отново. И пак. А после още веднъж.
И така, докато не полетиш в черната пропаст на пълното безумие. Обстоятелството, че "TVSoR" е първата Meshuggah от (поне) 20+ години насам, записана на живо в студиото, по никакъв начин не му позволява да звучи човешки, рационално, предсказуемо. Тъкмо обратното – "TVSoR" е: а) най-абсурдно тежкото нещо в тази слънчева система и б) най-непредвидимият албум, който ще чуеш до края на годината. Или – далеч по-вероятно – до следващото им издание. "MonstroCity", "Ivory Tower" и закриващата "Into Decay" са звукова илюстрация на Йог-Содот в цялата му влудяваща скверност.
Което означава точно две неща. Първо: очевидно Йог-Содот е някаква безобразна комбинация от кибер-траш, маткор и техничен прог-метъл. И второ: у "TVSoR" е ключът към портата.
Не, "TVSoR" е ключът към портата.
Не, "The Violent Sleep of Reason" е портата.
