Адски съм впечатлен. Дотолкова, че след третото парче спрях албума, пуснах го наново, откъснах един виртуален лист хартия (наричащ се WordPad) и почнах да пиша. Без да питам, без да знам, без да мога... без да съм фен. Да, факт е, че Novembers Doom се мъдреха в моя компютър в папка, иновативно наречена "Doom-Gothic metal" (не обръщайте внимание на определенията, аз съм така...) от доста време. Но също е факт, че така и не намерих време да преслушам една група с готини обложки, с леко тривиално име и в наши дни - с безинтересен стил, макар и мой любим. Така си мислех винаги, когато съзирах тази папка и се чудех с какво ли тия юнаци, които съм изтеглил от някой пробит тракер по неведоми пътища на съдбата, могат да са по-различни от която и да е друга "дет/дуум шайка". С подобен статут в момента за мен са и Swallow the Sun и Daylight Dies, защото "шубето е голям страх" и до момента в техните територии моята скромна особа не е пристъпвала. Но това днес се промени за Novembers Doom. Как ли? Както се промени и за едни доскоро непознати за невежеството ми симпатяги - Amorphis - просто чух новия албум. А той е прелест. Започвам...

Началото на албума е зададено от едноименното парче, чиито първи "нежни" трели създават усещането за атмосфера, получаваща се от хорър филм за призраци и обладани от демони Линди Блеъри (за справка - "Екзорсистът"). С това плашещо наслагване на звук след звук детаджиите започват своето протяжно и все пак агресивно клане, а грухтящите, но кохерентни вокали на Paul Kuhr са дотолкова плътни и солидни, че мед ти капе на сърцето, докато дрането приижда на талази от колонките. С обичайна за почти всички жанрове в метъла продължителност на песните, но необичайна за дуума (и за прога, но това е друга история...), “Into Night's Requiem Infernal” е песен-валяк, запазваща първичната енергия на закопаните си дълбоко в дета жилави корени, но филтрирана през гъгниви дуумаджийски китари, от своя страна пропити със сетната кехлибарена смола на някое отдавна издъхнало, кокалесто дърво. По-завъртяно не можах да го кажа. Същината е, че това е тонът на целия запис, това е и идеята му, взимайки предвид вече споменатото времетраене на парчетата. И смея да кажа, че идеята е безупречно изпълнена. С “A Eulogy for the Living Lost” идва ред и на чистите вокални партии - плътни, дълбоки, мелодични и във всеки случай неспособни да лишат композицията от нейната агресия. Призрачните нюанси, които тези вокални линии добавят към песента, единствено спомагат за разгръщането й в една невероятно въздействаща, масивна цялост - ти си в готическа църква, но толкова естествено злокобна и лишена от стерилност, че сякаш мъгливата гора се е изродила в готическа постройка и ти се губиш в грандиозността й. Такива усещания не успя да провокира в мен “For Lies I Sire” на My Dying Bride тази година - чувството, че си нищожен пред величието на злокобната природа или пред призрачния мрак на някоя мастита катедрала не е било създавано в мен от “Icon” на Paradise Lost насам. Да, да, знам, че подобни амбициозни сравнения са светотатство, богохулство, но разпънете ме, защото тези американци имат атмосфера и тя се загребва с шепи от музиката им!!! Минаваме през “Empathy's Greed”, чиито епични залитания не дразнят ни най-малко. Мракът се оттегля за момент, докато мелодиите насочват въображението към величествени и трагични батални сцени. Злорадството в гласа на Paul обаче не се е оттеглило напълно, но все пак е посмекчено от плътната китарна стена и така слушателят получава няколко кратки моменти на отдих от зловещата масивност на предишните две песни. Меланхолията на чистите китари в “The Fifth Day of March” е приятна, но те се явяват в известен смисъл слаб момент в композициите, поради твърде присъщия им дефект да не бъдат особено запомнящи се. Но подкрепяни от дълбокия глас, който изнася една солидна част от албума на гърба си, те не са болка за умиране. Парчето, написано с очевидната цел да е лиричната забежка на дет квинтета, се справя с поставената си задача, но предвид предишните три чудовищни парчета, то се явява и очевиден паралел - ясно е къде се крие силата на Novembers Doom. Тук е може би времето да отворя уста за продукцията и миксирането на албума, но да я прехвалвам или оплювам винаги ми се е струвало ненужно, тъй като тя е едно от най-субективните неща в музиката въобще. Иди обяснявай на един дърт трашър, нуждаещ се от плоската продукция на първия албум на Carnivore като наркоман от дневната доза (примерно), че полираният звук на последния Machine Head е нещото, което превръща албума в такава касапница... Ще оставя читателя да се чуди какъв ли ще да е саундът, но ще спомена само едно име, за да го улесня - в смесването е замесен Dan Swano. Сами си вадете изводите. Първата половина на албума е безвъзвратно отминала (но до момента аз вече знам, че ще се връщам и към нея, и към втората поне до края на седмицата всеки ден по веднъж), а ето, че атаката над слуховите ми рецептори продължава да е все така яростна. “Lazarus Regret” е най-кратката песен тук и в същността си е чист дет - тя мачка със своята праволинейност, стандартен ритъм и със своите нищожни три минути. Всичко, което би могло да бъде неин недостатък, се е превърнало в нейно неоспоримо качество. Брутален бисер със заплашителна атмосфера! Преглътнете смешничкото заглавие “I Hurt Those Who I Adore” и се насладете. Просто се насладете. Простичко и въздействащо. Тенденцията на албумите да омекват, колкото повече се приближават към края си, понеже резачките са натрупани в началото, тук май нещо не важи. “The Harlots Lie” е тежка и бърза и аз сериозно се замислям дали мога да нарека една банда дуум само заради атмосферата. Отсъждам, че така или иначе именно атмосферата е най-важното в дуума и с вече успокоено сърце съм сигурен, че Ноемврийците са именно това. Но са, о, толкова първични, лишени от стерилност и пропити с невероятна агресия! Наистина чиста проба мазохистично удоволствие от най-висока класа. “Into Night's Requiem Infernal” се затваря от “When Desperation Fills The Void”, която най-сетне, след всичко вече изживяно, забавя темпото до мудна и протяжна баладичност, изчистена от каквато и да е агресия. Трагичен, но и примирен финал. Усещане за мир, но без напрежението да е изчезнало, то просто е притъпено и забутано в най-тъмните кътчета на някое тихо съзнание. Точно това съзнание е празнотата, изпълнена с отчаяние. И точно тогава, докато проточената кулминация тече... албумът секва внезапно. И Novembers Doom оставят в устата, душата, сърцето и ума вкуса, нуждата от още и знанието, че няма да го получиш. Майсторство!