При все че така и не надминаха себе си след епохалния “Fiction”, Dark Tranquillity не спряха да предлагат дълбоки, смислени и значими за сцената творби, съхранявайки статута си на лидери в един пренаселен и позахабен жанр. Къде се крие тайната на този дълготраен успех? Може би в това, че така и не допуснаха компромис; че така и не издадоха нещо, което да не отговаря на собствените им убийствени критерии за качество. За разлика от повечето свои връстници, шведските мелодет законодатели останаха верни на оригиналния си стил, макар за 25 години да го развиха до високо комплексен и понякога дори озадачаващ конгломерат от вдъхновения.
“Atoma” продължава тенденцията към разчупване на композиционната рамка на парчетата, които тук са всичко друго, но не и предсказуеми или схематични. Първият албум на бандата без титулярния ѝ китарист и съосновател Martin Henriksson не бележи някаква изненадваща музикална метаморфоза, но е значително по-обемен и динамичен от минималистичния си предшественик. В основата му отново откриваме познатите атмосферични инвенции на Niklas Sundin, който се справя повече от впечатляващо със задачата да поддържа мелодичното начало, допълван от плътната и разпознаваема електроника на Martin Brändström. Там, където до неотдавна властваше замечтаната меланхолия на “Projector”, сега откриваме завръщане към ударното внушение на “Fiction” (“Encircled”, “Neutrality”), гладния мрак от “We Are the Void” (“Force of Hand”, “Faithless by Default”) и дори загадъчните обертонове на “Haven” (“Our Proof of Life”, “Clearing Skies”).
С напредването на записа става все по-ясно, че определение като “мелодичен дет метъл” – дори предвид цялата палитра от конотации, които то натрупа през последното десетилетие – вече звучи твърде бедно, отнесено към многопластовия изказ на петимата. Всъщност “Atoma” е по-скоро пророчески поглед към това, в което жанрът би могъл да се превърне след още 10 или 15 години, ако следва една що-годе последователна линия на развитие и не се разводни от твърде много метълкор, поп и прочие влияния. Изградени с присъщия за групата перфекционизъм и усет за детайла, иначе доволно разнородните песни са обединени от изключителния си емоционален заряд и усещането за някакво скрито, застрашително проникновение. Богатството от мелодии във всяка от тях служи за основа на великанския глас на Mikael Stanne, чиято лирическа изповед рисува колкото провокираща към размисъл, толкова и смразяваща гротеска на реалността. Преминавайки от енергичното темпо на “The Pitiless” до отчайващата “Merciless Fate” и закриващия химн на нихилизма “Caves and Embers”, не спираме да се питаме доколко всичко това е просто добре разказана приказка и доколко – отражение на един обречен, претоварен от собствените си недъзи свят.
Dark Tranquillity се отчитат със своя най-зрял и вероятно най-разнообразен труд до момента, обединяващ всичко ценно от досегашната им дискография с един явен стремеж към все по-освободено звучене и отказ от съобразяване с каквито и да е външни очаквания. С едновременно класически издържана и изненадващо свежа фраза, те се показват като състав, който няма намерение да спре победния си ход, а “Atoma” носи всички характерни черти на бъдеща класика.
