Acheron се дзверят на музикалната индустрия така, както бесният триглав пес от обложката на новия им диск. Само че те го правят вече над двадесет години. Групата така и не пожела да порасне. Остана си в ъндърграунда и имам чувството, че още две десетилетия ще тормози 90% от света със своите творби. Останалите 10% са приятелите ми от психодиспансера, които изпитват някакво извратено удоволствие да слушат подобни дивни резачки, каквито имаме налице и в “The Final Conflict: Last Days of God”.

Ако трябва да бъда сериозен, албумът е доста як. Не ни изненадва с нищо, но ние не сме и очаквали експерименти, стилови завои или различна текстова концепция. Така че никак не е трудно да се пише ревю за нов Acheron. Яростен олскуул дет метъл със зла блек атмосфера. Продукцията е леко подобрена (за което мога да кажа: Евалата!), а лириките пак възвеличават Дявола. Фронтмена Vincent Crowley е сред малкото музиканти, които не са позьори, а истински сатанисти. Преди повече от десет години той е бил приет за пълноправен член в църквата на ЛаВей, така че, за разлика от колегите си от Deicide, Acheron няма да спрат да плюят Иисус и да лижат задника на Луцифер, каквото и да става. Crowley има много як тембър и реве в мизантропичен екстаз, докато Max Otworth и новото попълнение в антихристиянската групировка – Art Taylor, бичат здрави рифове и сола. На моменти осезаемо се усеща, че Acheron са черпили от идеите и вдъхновението на траш главорезите Slayer, от което “The Final Conflict: Last Days of God” получава по-висока оценка. Парчетата са бързи, чат-пат темпото се забавя и композициите стават леко епични. Прошка няма.

За пореден път Acheron защитиха репутацията си на една от най–скандалните групи на планетата. Имам само една забележка - албумът е с дължина от цели 51 минути, което в този случай автоматично означава, че не се слуша на един дъх. Но нека бъдем честни – за пореден път щатската дружинка изкова чудесен фон за Черната Меса. Подберете някоя по–хубава девица. Довечера ли ще извършим ритуала?