Колорадците Cobalt са поредната банда, доказваща, че най-добрият блек метъл в последните няколго години се създава в САЩ. “Gin” е третото попълнение в тяхната дискография и за огромна радост е също толкова добър албум, колкото беше гениалният му предшественик - “Eater of Birds”.

Като изключим суровия Marduk-ски дебют на бандата - “War Metal”, Cobalt не са от онези състави, които лесно биват приети от по-консервативните блекаджии. Не защото не са достатъчно зловещи или трю, а по-скоро заради експерименти като второто парче от “Gin”, наречено “Dry Body”. В него на фона на бавните, черни рифове, фронтменът Phil McSorley пее само с чисти вокали. Гласът му звучи сякаш лидерът на бандата не е на алкохол, а на наркотик. Адски депресарските му напеви директно ни вкарват в транс, но за жалост песни като тази няма да допаднат на множество почитатели на Absu или Nachtmystium, което е разбираемо. В “Gin” обаче има цяла камара страховити, характерни за блек метъла рифове, плюс доста акустични пасажи. Темпото е разчупено, барабанистът Erik Wunder вместо да демострира уроци по картеч, прави чудесни перкусии. Многопластов и богат на настроения - такъв е новият Cobalt. От него щедро се сипе мрак, епика, депресия, агресия... истинско богатство за ушите.

Phil McSorley доброволно е влязъл в армията и в момента, в който вие четете това ревю, той би трябвало да е в Ирак. В текстовете на "Gin" той не говори много за войната. Дискът е посветен на великите автори Хънтър Томпсън и Ърнест Хемингуей, което не пречи в “Arsonry” фронтменът да грачи: “Lets fuck one last time, in a burning bed”.

Мизантропи, нихилисти и същевременно патриоти, Cobalt не са поредните нагримирани, обковани в железа изроди, възхваляващи Лукавия. Едва ли им пука дали ще харесате музиката им. За тях е по-важно да бъдат честни спрямо себе си и да излеят чувствата си чрез изкуство. Обърнете внимание на субективното ми мнение, че “Gin” е едно от блек заглавията на годината и чуйте албума. Само ще спечелите от това.