Деградация и деволюция са различни феномени, а коренната разлика се изразява в позицията им. Деградацията говори за негативна промяна – загуба и разруха. Докато деволюцията е изчезването на качества. Да, произлизащите от тях асоциации са по-често отрицателни, но един детайл винаги би предотвратил равенство: деволюцията оставя място за други качества, а деградацията убива дори почвата. Сиреч, говоря за In Flames.

Там, където много биха видели етапи на развитие, може да се види и израстване, в което има и еволюция, и деволюция. Неоспорим факт е, че албуми като “Colony“ и “The Jester Race” са шедьоври, но същият факт не заличава чара в симплистиката на “A Sense of Purpose” или атмосферата в “Sounds of a Playground Fading”. Да – особен и характерен стил беше изместен от друг, често определян като “общ”. Този спор може да се води дълго, защото фен-базата е твърде обширна и разделена, а думата “обективно” е изпаднала в създадената бездна. Едно е сигурно: “Battles” е стъпка, а не пирон, защото In Flames никога не са се задържали на място.

“Battles” е най-изтърканият труд на шведите досега, без никакво съмнение. Самопоставен е в рамка с по-западно звучене, която рядко оставя място за иновация. Зареден с екзистенциални въпроси и смазващи мисли – синтез от осъзнаването в “Come Clarity” и безпощадното отчаяние на “Siren Charms”. Траклистът е подреден класически, редуващ мажорни и минорни парчета, а из тях тежкото усещане е почти изцяло изменено с нещо между модерен и алтернативен рок, с добавка от обичайните за състава белези. Извиращите чувства те давят в спомени, от тази, които не пускаш малко на инат; следват лъжи – отвътре и отвън, че има напред и не е надалеч, а после ретроспекция и молба за социален, дори житейски край, който така и не идва. Ако творбите успеят да ви погълнат, може да дойде в повече заради усета на зов без отговор. Важна промяна – нова загуба и ново попълнение на табуретката зад барабаните. Joe Rickard (RED) се справя добре, с немалката разлика, че там, където Daniel Svensson имаше подпис, Joe засега има само готини филове. Цялостно има място за критика към творчеството тук, а главното обвинение е, че чутото е невпечатляващо в музикален смисъл. Същата група преди се забелязваше именно заради метода, чрез който украсяваше обикновеното до гениалност. Усещат се моменти невдъхновение и прибягване до клишета – идейно приятни, добре сложени, но клишета с магнитуд: меки хорове, автотунинговани тригласия и техно-фразировки. Електронните добавки и играта с миксинга са по-слабо изразени – сега са типичните за ерата ни, но поне обработката безкомпромисна. Работата на Björn Gelotte е професионална, с кратки, но съдържателни сола. Текстовете отново са искрени и влиятелни, при все че по-често посрещат с преки излияния там, където преди властваха повече странни и мрачни метафори. Силните сегменти в изданието се изразяват в задоволство, разчитащо на податливост към просто, познато звучене. Което не е пълна загуба – у всеки от нас се крие известно количество подобна предразположеност и когато тя се активира, се реализира и наслада от музиката. In Flames отново са взели характерното и са го присвоили така, че да не звучи като нескопосана проба. Вече не трябва да се изненадваме, че всеки път сервираното пристига с маниер, способен изначало да разгневи. Но след време то намира място сред всички останали постижения, сякаш безконфликтно.

In Flames се промениха значително и докато съществуват, едва ли ще спрат да се променят. Независимо кой е любимият ви техен период, те няма да се върнат към звученето му, нито заради носталгия, нито заради почитателите си, тъй че празните обещания на лейбълите няма смисъл да ги отчитаме. Самото естество на “Battles” дели аудиторията: едната част ще оцени отдадеността и чрез това ще превъзмогне субективните недостатъци, а на другата – доказан вече факт – ще се хареса. Изключвам тези, които все още чакат “Colony II”. Невъзможно е да сме наясно дали In Flames вършат стореното заради себе си, или за да останат актуални, но този албум има сигурна и заслужена аудитория.

Не е извършена декапитация: каквото е било, е и все още механизмът вътре цъка. Но на различна честота, поради причини, задимени от множество неважни фактори. Диагнозата е, че това е най-елементарното им издание. Технически сдържано, безспорно ефективно, но далеч от креативно или прогресивно. На светло, в края на процеса, се виждат новоположените основи. Следва там да се инсталират качества наново и да поддържаме надеждата, защото доказаното е доказано, а краят вече е развит.