Помните ли 2004? Била е силна година (казвам "била" поради простата причина, че метълът ми е бил далеч от съзнанието тогава, не мога да си кривя душата). Изпълнена с много изненади и своеобразни революции, 2004 се оказа един от най-плодотворните периоди за метъла от последното ни, клонящо към края си десетилетие. Спомнете си - началото на нещо ново и грандиозно с "Leviathan" на Mastodon; масовото отсичане на глави, причинено от "Ashes of the Wake" на Lamb of God; Pain of Salvation пък шокираха / отвратиха / хвърлиха в джаза почти всички с "Be"; една извратена модерна поетеса, наречена Otep Shamaya издаде авангардното, готическо, перверзно арт-клане "House of Secrets" под името Otep и остана безобразно пренебрегната при все бруталната й, изтерзана ню-метъл поезия (може би защото ню-метъла залезе и Otep остана безвременна?). Покрай цялото това разнообразие и целия фурор около NWOAHM - вълна, гордо поведена от Killswith Engage, Chimaira и Trivium, наред с гореспоменатите Агънца и Мастодонти, всички погледи би трябвало да са насочени към Великата Земя Отвъд Морето, а именно - Америка. Да, ама не. Оказа се, че главите рязко се обърнаха към Полша.

Защо ли? Защото през 2004 се появиха прог поляците Riverside. Групата, която реши, че твърде позабравените традиции на стария прогресив рок ще трябва да се възобновят. Тази група издаде своя дебют, с екзистенциалното име “Out of Myself”, мъдрещо се на обложката. Е, какво пък толкова - още амбициозни, свръхтехнични надувковци, казал си е тогава скептичният и винаги взискателен прогресив фен. И после му е паднало ченето...

Превъртаме бързо напред към настоящето - пет години, откакто Riverside се появиха. Тяхната “Reality Dream” трилогия вече е завършена и космическите, меланхолични пинкфлойдовски нюанси и намеци, с които тя се характеризираше, са доста оредели в новия им епос – “Anno Domini High Definiton” трилогията, първата част на която е под лупата на ревюиращия в момента. Или може би така излежда? На пръв поглед Riverside са втежнили. Доста са втежнили, но мелодичността продължава да е все така една от най-силните им страни. Очевидно след три прелестни албума, които обаче спряха с разкриването на нови територии някъде в края на втория (факт, който почти обезсмисли третата част... но само почти), поляците са пожелали нещо ново. Пожелали са тръпка и за нас - слушателите, и за самите себе си - творците. Сега ще се опитаме да разберем дали са успели да ни / се развълнуват...

Албумът е открит с най-кратката композиция - шестминутната “Hyperactive”. Началото й не предполага какво ни очаква по-нататък - призрачното пиано реди нота след нота своята запомняща се и твърде уверена мелодия. Сякаш поляците са добили изключително голямо самочувствие и тази мелодия, която опасно би могла да залитне в нещо чувано и познато, нещо клиширано (при по-голяма несигурност), сега просто се лее без да бърза и неусетно закача слушателя. Парчето набира скорост, внедрявайки в мелодията на пианото и препъващите се един в друг, състезаващи се бас, китара и барабани и, без да се усетим, изведнъж ние сме нападнати от хомогенната феерия от агресивни, но невероятно мелодични звуци. Отново залитайки в твърде сериозни тематики, но този път явно и подправяйки ги с доза тънка ирония, Маriusz Duda, басист и вокалист на групата, припява с медения си гласец откриващата реплика "It's just another day of my life". Ясно - отново ще си говорим за смисъла / безсмислието на живота. Нещо очаквано, което по никакъв начин не бих нарекъл минус. А просто - Riverside. Композиция номер две е седеминутната “Driven to Destruction”. Тенденцията в този албум, случайна или преднамерена, е всяко следващо парче да е с приблизително две минути по-дълго от предишното. Така получаваме “Egoist Hedonist” - близо девет минути, “Left Out” - 11 и “Hybrid Times” - 12. Ако мелодичната тежест беше подходяща характеристика за уравновесено-френетичната “Hyperactive” (да, Riverside често са един голям парадокс), то “Driven to Destruction” връща слушателя далеч назад през 2004, когато провлачените, космически тонове на солиращата китара не бяха запазена марка на китариста Piotr Grudzinski, а просто нещо (почти - не забравяйте Floyd) ново. Сега, обаче, е друго. Сега тези юнаци са взели всички свои нюанси, фетиши и акцентчета, които им придадоха такава уникалност навремето, и са се възползвали от тях по възможно най-музикантския начин - превърнали са ги в отправна точка за изграждане на "звука Riverside". “Driven to Destruction” е олдскуул парче за тях, лишено от някои от твърде еклектичните недостатъци на миналото и радващо се на всички достойнства, които направиха поляците... достойни да бъдат забелязани. “Egoist Hedonist” е своеобразен експеримент за поляците. Тук те си позволяват удължаване на една тема до нейния предел и изстискването й докрай с цел усложняването й или опростяването на цялостната композиция. Кой знае? Важното е, че работи. Чува се брас-секция, което е една изключително идейна хрумка и солидна подложка на рокаджийското китарно соло в първата половина на песента. Рядко се чува в метъл албум духов инструмент, характерен или за симфоничен оркестър, или за джаз формация. В момента се сещам за “Am Universum” на Amorphis, където лежерният сакс беше само плюс към композициите. Тук е същото - Riverside съумяват да вкарат прогресивното в името прогресив - и преди го правеха, и сега продължават. Втората половина на парчето е сладостно надиграване между четирите инструмента, в една триминутна кулминация, която е наситена с приятно напрежение и оставя изключително приятното усещане от майсторството на музиканти, които не залитат в ненужна показност. “Left Out”, четвъртото парче, е моят личен фаворит. Със своето меланхолично интро и нежно китарно соло върху мъркаща джазирана втора китара, всичко това подкрепяно от деликатния бас... мамка му, Riverside взимат най-доброто от мелодичния Opeth! Всеки един тон е пропит с "опетианско" звучене, дори изтерзаният глас на Duda, и тогава... тогава изведнъж от нищото изникват пък Marillion. Прелестната "мерилиънска" клавирна мелодия, изникнала сякаш от онези музикални кутии, в които се върти балерината, е едно от най-минималистично гениалните неща от доста време насам. Усещам, че се потапям все повече в албума. А вие не си мислете, че след като са възможни сравнения с други прогресивни титани, то Riverside са безсрамни крадци без идентичност. Бихте били далеч от истината. Във време, в което почти всичко е измислено - прост ефект от прекомерната амбиция на човека като такъв да знае и да опита всичко, Riverside нацелват една специфична нота - нотата "оригиналност", защото поемат оттам, където нечий път е свършил. Те просто решават да продължат напред. Последната перла, с която поляците ще ни зарадват, се нарича “Hybrid Times”. Тя е най-обемистата. Очевидно залагащи на грандиозен финал, четиримата прогресари са създали едно от най-живите си и енергични парчета, което и за миг не спира разнообразните си атаки над ушите на нищо неподозиращия фен. Това, за творение от 12 минути, е постижение, както е постижение и за слушателя да успее да улови всяка частица от него. Точно по средата ни очаква момент почивка, но една от най-притеснителните - онези, след които знаеш, че ще избухне бомба, и по време на които напрежението така се е наслоило във въздуха, че ти притиска дробовете. Пригответе се за наистина грандиозен финал... а може би за изненада?

Очаквате обобщение? Не мисля, че този път съм в настроение. Нямам представа накъде отива прогресивът, нямам представа докъде ще го докараме с всеобхватната лудост на Devin Townsend (Strapping Young Lad),с връщането към миналото на рока при Mikael Akerfeldt (Opeth), с клонящото към шизофрения желание за разнообразие на Daniel Gildenlow (Pain of Salvation), но едно знам - всички те, тези болни експериментатори са бъдещето на този жанр... и там между тях са и Riverside - тези, които направиха психеделията и езкистенциалната тъга отново нужни.