Ако едно старо и куцо прасе, въргалящо се в калта и лайната 15 години, съвсем спонтанно реши да започне да носи костюм от коприна и да пуши цигаре, резултатът ще бъде… ами, озадачаващ. Ако Agoraphobic Nosebleed започнат да правят музика, обаче, резултатът може и да се окаже… интересен? Да, поне интересен със сигурност.
Естествено, става дума за същите американски рецидивисти, сбрани от големия Scott Hull, за които си помислихте – същите, които вдъхновиха дръм програмирането в грайнда, които първи успяха да натъпчат сто песни в има-няма 20 минути, които издигаха каузата на безапелационното, неподбиращо средства плюене по недъгавото общество ведно с музиката на предела. На 14 април въпросните издадоха “Agorapocalypse”, с който смутиха едни фенове на крайната музика (дори някои от тези, които им бяха свикнали) и впечатлиха други. За новото и за старото в тяхното свирене, както и за превъплъщенията на едно много старо, куцо и мръсно прасе, четете следващите редове.
Като казах “музика” един абзац по-нагоре, не се надявайте на твърде много – това си остава гнусен грайндкор с разпознаваемо Hull-ски рифове, с много викане, блъскане и мръсотия, така че, погледнато по-мащабно, място за хленчене и недоволстване няма. Погледнато по-конкретно, което всеки фен ще направи, в новия албум на Agoraphobic Nosebleed има доста повече музика, в сравнение с преди, а това вече е провал. Първо, песните на места достигат три (3!) минути, което е отегчаваща дължина спрямо тази, с която бяхме свикнали. Второ, в композициите е вложена очевидна мисъл и творчество, разнообразни са и въобще… фрустриращо слушаеми са, за разочарование на повечето стари фенове. Трето, барабаните звучат като истински, няма и капка усещане за безчовешко семплиране, което може да се окаже адски скучно (въпреки края на “Question of Integrity”, който е много готин за слушане). Четвърто, вокалите, ако това въобще е възможно, са чисто-врещящи, като първата част от определението е направо настръхващо неприятна за много хора и трудна за възприемане. Във връзка с вокалите, впрочем, “свежо” (блях) участие взима Katherine Katz от дуумаджиите Salome, която крещи много прилично и на място. Сигурно могат да се намерят още сто неща, които ординарният фен на Agoraphobic Nosebleed няма да хареса в тяхната относително нова концепция, но на мен, мамка му, “Agorapocalypse” зверски ми допада! Новото усещане за хаос, създавано от особеното разминаване между атмосферата (особено вокалите) и барабаните, сякаш две неща вървят успоредно. Някой и друг нов груув момент, забързване, забавяне – песните, вместо чисто и просто да смелят и свият слушателя на бански старец с еднообразна бързина и безкрайно блъскане (което си е супер яко, не ме разбирайте грешно), са мислени, композирани с цел куфеене и определено постигат невероятен ефект в ушите на неносталгично настроените като мен.
Вярно е, че това не са съвсем Agoraphobic Nosebleed, с които сме свикнали, но какво и да е, е много яко. Може и да е разочароващо слушаемо, но в крайна сметка всеки, проследил развитието на грайндаджиите от Масачузетс, може да признае, че те винаги са пробвали нови неща в едно или друго отношение, без обаче да засегнат най-важното – музиката да е брутална, посланията – също. В “Agorapocalypse” нищо от това не е различно. Трябва само да го признаем.
