Пети албум за една от най-популярните групи на италианската сцена, или “залезът на обещаващата преди вече доста време музика на Lacuna Coil”. За нещастие на многобройната фен база, с която Cristina Scabbia и компания отдавна разполагат, новото попълнение в дискографията им, озаглавено “Shallow Life”, не предлага нищо по-добро от комерсиалния си предшественик “Karmacode”, а за класата на добрите стари и най-вече музикални три албума на бандата дори не може и да става дума. Като някогашен представител на въпросната фенска маса няма как да не ме е яд, че започвам ревюто си по толкова нерадостен начин, но и обратното не би накарало текущата тава да звучи макар и с няколко ноти по-добре.
Един от наистина малкото плюсове на записа е кристално чистият звук, личи си и дълбоко професионалното отношение, с което е подходено към миксирането на песните, но групата открай време се гордее с едни от най-добрите музикални продуценти и инженери, така че няма нищо ново и тук. В общи линии това изчерпва и всичко позитивно, за което почитателите на “старите” Lacuna Coil могат да се заловят. Новият им облик черпи сила от дълбоките дебри на мейнстрийма, към които секстетът така целеустремено се беше насочил още по времето на “Karmacode”. Положението в “Shallow Life” е още по-плачевно – парчетата вплитат все повече алтърнатив елементи в себе си, докато метъл звученето е захвърлено като нещо абсолютно излишно. Песните не се различават една от друга почти по нищо и еднообразието безспорно властва над албума, но още по-тревожен е фактът, че соловите партии на Cristina са сведени до минимум и се разполагат основно по протежение на баладичните парчета или припевите, а над 70 процента от линиите са поверени на Andrea Ferro, който в случая никак не се връзва с реализациите на музикалните идеи. Именно чрез необяснимата размяна на ролите между основен и беквокалист бандата започва един дълъг и необратим процес по ритуално вокално самоубийство. В продължение на почти целия запис грабващи мелодии все така продължават да липсват, а китаристите редят еднотипни и провлачени рифове в рамките на рядко надхвърлящите три минути парчета. Буквално осакатените до жалка степен композиции също не повдигат особено настроението, а песните, които са реално слушаеми и предлагат малко повече от суха и безинтересна материя, в най-добрия случай се броят на пръстите на едната ръка.
Ако някой все пак търси звучене, извадено сякаш от продукции на групи като Linkin Park, например, няма да остане разочарован – “I’m Not Afraid” предлага сходен заряд от новопоявилите се в музиката на Lacuna Coil ню метъл акорди и в случая шаблонни припеви (което не е чудно, имайки предвид продуцента, работещ отскоро и за двете банди). И за да може пейзажът да не е толкова умопомрачителен, съм склонна да добавя още съмнително добрите парчета като удрящия право в целта сингъл “Spellbound” и краткия олдскуул намек “Not Enough”, а края на иначе скучната “Unchained”, разполага с едно от най-качествените (и почти единствени за “Shallow Life”) сола в кариерата на групата, което обаче по силата на красивите класически хард рок акорди, от които е съставено, представлява нещо съвсем нехарактерно за музиката на италианците. Това важи и за целия албум, поставен редом до предшествениците му.
Преди време подобни приказки биха ми се сторили чиста проба ерес, както със сигурност ще звучат и в ушите на новопридобитите почитатели, които вярвам, че въобще не липсват. Но ако музикантите са слепи и глухи за неписаното правило, че под едно критично ниво не е никак добре да се пада, то феновете все пак не са. А за последните Lacuna Coil вече малко или много са бита карта.
