Малобройните, но затова пък съдържателни творби, с които се разписват тези пауър поклонници от Финландия имат навика да действат като звучен шамар на всички “фенове”, заклеймяващи ги като поредното допълнение към един и без това пренаситен напоследък стил. Така че съветвам тези, които причисляват Celesty към добре смазаната машина за масова мейнстриим пресовка, да не си губят времето нито с музиката им, нито с това ревю. Самите музиканти никога не са предявявали претенции нито за повече слава, нито за кой знае какво внимание или финансови попълнения и точно това отличава всеки техен албум като нещо специално, искрено и най-вече излизащо директно от амбициозните им сърца - привилегията да създадеш толкова значим запис често се пада на една или друга подценявана банда, за което именно е индикатор четвъртата дългосвиреща тава на Celesty, озаглавена “Vendetta”.
Сагата, започнала още по времето на дебютната тава, продължава и тук – албумът следва колкото лирически, толкова и чисто музикално идеята на предшествениците си, но приликите се изчерпват основно с това. “Vendetta” блести най-вече заради огромната работа, отметната съвместно със симфоничния оркестър, професионалния хор и редицата музиканти от финландската национална опера, затова и гръмкото присъствие на главозамайващите звуци от пиана, цигулки и флейти не бива да учудва никого. Същите елементи не привличат вниманието излишно, което би бил сериозен недостътък на подобен запис – симфо-какофонията се използва по-често като фон или своевременна интерлюдия, вместо да изпъква контрастно, докато момчетата от Celesty продължават да свирят същия висококачествен мелодичен пауър метъл, който са доказвали нееднократно, че владеят до съвършенство. Няма как да остане незабелязано и самото им израстване като музиканти и състав – бандата никога не е звучала толкова хармонично и балансирано, както във “Vendetta”.
Колкото до дванадесетте песни, те доставят близо едночасово удоволствие чрез абсолютно стегната, но в никакъв случай не и суха материя. Композициите са музикално различни помежду си, като за сметка на това са напаснати идеално една с друга. Мрачната клавирна интерлюдия преминава плавно в звуците на откриващата “Euphoric Dream” - много точен пример за това, което предстои в албума, а именно перфектно изсвирен класически симфоничен пауър метъл с тържествени оркестрации и нито грам по-малко. “Greed & Vanity” отново въвежда зловеща, даже хейтърска нотка в атмосферата, докато “Like Warriors” е типичната олдскуул пауър резачка, която на бързи обороти припомня как трябва да звучат ако не всички, то поне повечето банди, решили да оставят нещо запомнящо се след себе си. “Autumn Leaves” и “Feared By Dawn” са едни от най-разнообразните парчета в албума с множество структурно-музикални завои в тях – в един момент баладичното настроение се разсейва и бързо отстъпва място пред забързаните рифове на двамата китаристи, чиито засукани сола придават неистово перфектен облик на целия албум, а на места се включва и Elias Viljanen от Sonata Arctica. Тук-таме се прокрадват и влияния от последните, но могат да бъдат чути дори такива от групи като Rhapsody (основно в китарното представяне) и Manowar, на които е “посветена” песента “Lord (Of This Kingdom)”, продължаваща историята на завръщащия се у дома герой от първите три албума. Триото “New Sin”, “Dark Emotions” и неслучайно избраната за сингъл “Fading Away” e типичният убийствен хитов момент, оставящ слушателите без дъх чрез гръмотевичното си звучене и предшестващ най-интересната и съответно продължителна композиция - “Legacy Of Hate Part 3”, която заедно с двата си предшественика може да се разглежда и като отделна “трилогия в тетралогията”. Четиринадесетминутното чудовище гази наред с разнообразието в музиката си, а самата композиция е изградена от четири подтеми. Налице са същите баладични мотиви, докато нежен женски глас влиза в дует с перфектното изпълнение на вокалиста Antti Railio, преди да настъпи инструменталната част и разпръскващите отровна омраза писъци на фронтмена да нахлуят, за да нанесат едни от финалните щрихи. С това кулминацията приключва, a финландците слагат край на одисеята с поредния създаден като по учебник пауър метъл бисер - “Gates Of Tomorrow”, който всъщност е бонус песента, специално записана за Япония.
Заради подобни изпълнения напук на всички “доброжелатели” музикалният жанр няма как да умре, независимо, че малко банди биха могли наистина да предложат нещо толкова свежо и неподправено, както самите Celesty. Сега вече е ясно и защо групата не е толкова популярна при все наличието на вече четири дългосвирещи албума – чисто и просто старото правило, че определена музика се създава само за малцина избраници, тук важи с пълна сила.
