Няма и две години откакто "Solar Soul" проряза небосклона на музикалния хоризонт като един същински Цепелин, преминал през Лунната Порта на предшественика си "Reign Of Light", и швейцарският квартет се завърна отново, за да се гмурне в дълбините на миналото си като един чудовищен Наутилус, търсещ да запълни Черната Дупка между една Церемония на Противоположности и нейният Пасаж към Вселената на Кръста.

Като че ли стана доста модерно (макар и по мои наблюдения, зенита на това явление вече да отмина) банди с богата история, преминали дълъг път на метаморфози и експериментаторство, да се завръщат към "корените" си, да втежняват отдавна изчистения си и изпипан звук в опит да направят нов прочит на същото това минало, да зарадват старите си фенове, да напълнят изтънели джобове, или просто да си начешат носталгичната краста по отминали металически времена. След излизането на последното отроче на слугата на Дявола, целокупното Интернет общество бе залято на коментари от типа на как "това връщане към блек метъл корените е разочарование", как това бил "стар на десет (10) години материал, (пре)записан набързо за някое и друго евро" (разбирайте швейцарски франк) и как трябвало било да бъде издадено като страничен проект на Xytras (нещо като "Era One" и "A Lesson in Magic #1"), обаче момчетата закършили за кинти и/или ги мързяло да си седнат на задниците и да позапишат някоя и друга песен нов материал. Думичката "неразбираем" е най-често срещаната във въпросните коментари. Самите музиканти наричат албума "липсващото звено между "Ceremony Of Opposites" и "Passage", като според някои от същите онези по-горе коментиращи, швейцарците казали, че просто си били "play-вали around".

Чух първото излязло парче "Illumination" приблизително веднага, след като бе пуснато на официалната MySpace страница на бандата и меко казано бях объркан от предоставения продукт. Преслушах го няколко пъти и реших, че не е лошо, но се надявах остатъкът от албума да не е толкова размазан (буквално и преносно). Мина не мина и на същия този MySpace цъфна втора песен - "Black Hole", която представляваше същата конфигурация от шум и блъскане по барабаните/дръм машината (?). Преслушах я два-три пъти и реших да изчакам целия албум. Все пак Samael са банда, чиито албуми звучат като едно цяло, а точно този материал, според мен, не можеше да бъде предъвкан с две песни и определено не можеше да се извади някакво крайно заключение за предстоящия албум от тях, освен, че новото отроче ще звучи доста, хм, грубичко. Междувременно се появи и предстоящата обложка: приседнало хуманоидно създание със странна маска, обгърнало коленете си с ръце, с кожа, преливаща на места в змийска, а на/в гърдите му има нещо, което лично аз определям като черна дупка (явно целия албум минава под тежката гравитация на този вселенски, хм, феномен). Около този хуманоид цари нещо като хаос от пипала (или коса, както си изберете). Общо взето обложка, която ми се понрави доста повече от предходната и ми направи асоциации и прати препратки към модерен прочит на обложката от първия албум на бандата - "Worship Him".

Но да не навлизам в лирически отклонения, албумчето изпече и аз нетърпеливо си го заредих за преслушване в слушалките на МР4 плейърчето. Бутонче "Play" и последва потапяне в същата тази черна дупка, дето я споменавам през две-три изречения; а защо я споменавам толкова често, ще си речете - ами защото общо взето това е, което представлява целият албум. Откриващото парче те блъска с брутална звукова вълна и барабанен тътен, който не престава да гърми и да те мачка до края на записа. Трябва да призная, песента (хм) ми допадна, макар и да ми дойде леко странно тежичка (за Samael). Това, което "предреши" мнението ми за цялостната творба обаче бе следващото парче, а именно "Black Hole". В контекста на албума като цяло, тази песен притежава особена притегателна сила. Невероятно нахъсаното и мощно начало ме притегли като същински гравитационен кладенец и ме потопи в атмосферата на “Above”. А атмосферата, тя е едно от нещата, по които най-лесно се разпознава който и да е албум на швейцарците, и новото им отроче е изцяло пропито от нея - който каквото и да ви говори, от първото до последното парче, това е стопроцентов Samael. Даже и мелодичността е там (и то в никак немалки порции!), макар и да изисква слуха да се "нагоди" към звученето, за да я прихване (някъде на третото преслушване). Всъщност, доста негативни коментари изчетох и относно звука (клавирите на Xy са избутани далеч назад, като на места човек може да се зачуди има ли ги въобще) - може би заслужени, но да си кажа честно, някак си, след десетина и кусур изслушвания, точно този албум не си го представям полиран и излъскан като ботуш на швейцарски гвардеец.

Не бих могъл да се впусна в обстоен коментар на всяка песен, просто защото както вече написах, този албум е едно цяло, може би по-голямо цяло от който и да е друг албум на Samael. Засега тези, които ми правят по-стабилно впечатление, са "Polygames" (като най-екстремното тук) и "Virtual War", която като че е най-близо до звученето на предните две Пътешествия, а единствената песен, която звучи по-бавно от останалите, е четвъртата "Earth Country". Към момента, определено не мога да си представя да слушам цялото произведение "на парче". Като бонус, дискът предлага и "Verso Mix" на "Black Hole", което според мен е вариант на как би могъл/трябвало да звучи албума в индъстриъл стила на предходните тави. За съжаление не мога да дам коментар за текстовете, тъй като още не са "изтекли" (една от причините да се позабавя с това ревю). При все, от това, което дочувам, ми се струва, че са по-скоро в насоката на последните два албума, доминират позитивните послания, подплатени с щипка фантастичен елемент тук и там. Да се надяваме в най-скоро време да "изпекат" на хоризонта и да ни облъчат с мощните си радиени вълнения.

Нещо любопитно, което ми направи впечатление, е, че в някои от песните се срещат и зачатъци на соло (преброих три или четири), което за един албум на Samael е адски много. Мамка му, даже не мога да се сетя кой е другият такъв, в който имаше опит за китарно соло (камо ли две и нагоре) - бандата просто никога не е разчитала на сола, а не им и трябва.

В заключение, аз лично не мога да си представя тази тава като "липсващото звено" между "Ceremony Of Opposites" и "Passage". Samael са създали определено най-екстремното си (и дори брутално) творение и то някак не ми пасва точно между тези две доста по-умерени откъм скорост (и може би злоба?) творби. Бих го наместил по-скоро между "Worship Him" и "Blood Ritual" (или пък след втория?), и пак не би му било там мястото. Истината е, че това е Samael 2009. Стар материал или не, размазан или (много размазан) не звук, този албум, въпреки всичко, звучи по-скоро модерно и определено ми дойде като доста свеж полъх след предходните два, които леко ме притесниха, че момчетата са зациклили. AVE! Тук са и са се развихрили с пълна сила, и ако трябва да бъда честен, ще се пръсна от яд, че наминаха малко преди издаването на това си произведение. Да се надяваме, че някой промоутър ще се реши да "рискува" и да ги дръпне още веднъж насам, ако не тази, то поне следващата година. Не бих отказал да ги гледам всяка седмица по-принцип, а с новия материал - защо не и всеки ден?