Истината за прехвалените банди, минаващи метър с поредния албум с идеята за още повече популярност и пълнене на нечие алчно гърло открай време е колкото банална, толкова и болезнено жестока. Да се оправят, лошото е, че заради подобни паразити редица амбициозни и талантливи състави остават на заден план при все в пъти по-качествената музика. Швейцарският секстет Lunatica за жалост е точно от втората категория. Защо пиша това? Едно на ръка, че за мен групата е сред най-добрите и интересни попълнения в симфоничния метъл напоследък, но и през последните години музикантите се показват като майстори на изненадата, което заслужава достоен респект. Въпреки всичко, те сякаш винаги се намират неоправдано в нечия сянка.

Бързото пътешествие назад във времето свидетелства именно за приказна смесица между симфонични мотиви, мащабни оркестрации и присъствието на един от най-уникалните гласове, когато визираме чисти вокали – този на фронтдамата Andrea. Ето защо изненадата, която ми поднесоха Lunatica преди три години беше по-скоро неприятна – ако дотогава категоризации тип “симфоничен пауър” някак се вписваха в имиджа на бандата, след появата на “The Edge Of Infinity” това вече бе невъзможно; мистичната фентъзи обстановка от “Atlantis” и перлата в короната “Fables & Dreams” беше изместена от странна емоционалност, изразяваща се в смекчени мелодични изпълнения на границата на мейнстрийма, които трудно бих нарекла метъл. Не знам доколко последното се дължеше на смяната на лейбъла и придобиването на първия стабилен състав, но резултатът бе налице – динамиката и богатството в музиката опасно избледняха, с което изчезна и голяма част от магията на Lunatica. Ето защо изпитвах нескрити притеснения спрямо току-що появилия се албум, озаглавен “New Shores” - няма нищо по-лошо от това в главата ти да се въртят въпроси от сорта на “ами ако е по-зле”, “ако са се изгубили безвъзвратно” и куп подобни неприятни мисли, когато става въпрос за толкова скъпа за теб група. Каквото и да си говорим, по-добър отговор от музиката в самия албум едва ли ще се появи даром отнякъде. Но пък и истината не е толкова елементарна – чрез тавата си Lunatica фиктивно се завръщат към корените, но без да се възползват от най-силния си коз, а именно симфоничните елементи. Имаме странна хармония между “старото” и “новото” лице на шестимата в едно цяло, но без конкретен акцент. Везните обаче се накланят стремително в положителна посока, заради обещаното наличие на нови решения – в “New Shores” чуваме едни от най-запомнящите се мелодии, с които някога се е разписвала бандата, на места много точно нацелена смесица между рок и метъл, както и електронни звуци, появяващи се за пръв път в музиката на швейцарците, които въпреки всичко успяват да звучат тежко, обогатено и много грабващо. Така че изведнъж това, което бях на път да изтрия гневно след първото слушане и което в последствие се хванах, че си тананикам съвсем непосредствено, се оказа може би най-голямото откровение на бандата, било то в чисто музикален или текстови план. Защото албумът е преди всичко дълбоко личен, което се чува на всяка стъпка – независимо дали поставят ударението на самите мелодии, красивите китарни сола, задължителния вокален чар на талантливата Andrea, който не може да бъде сбъркан, или чистите клавирни партии, това са Lunatica без капка съмнение, по-искрени от когато и да било. Първокласен е и балансът между заразителните енергично-оптимистични композиции тип “New Shores”, “Into The Dissonance”, “Heart Of A Lion” и “тъмната” страна на записа. При все наличието на цели три елегични песни, албумът не е разводнен (за разлика от предшественика си, който представляваше една голяма балада), а тъкмо обратното – тук те просто засилват сериозната нишка в музиката и придават още по-голямо разнообразие на тавата. Следвайки традицията, една от тях е дует, в случая с John Payne от английските прогресив класици Asia (в “The Edge Of Infinity” гостуваше Oliver Hartmann от At Vance). Последната шлифовка на диаманта произлиза от микса, отново дело на Sascha Paeth и Miro, чиито имена нямат нужда от каквото и да е представяне, за да гарантират перфектно звуково качество.

В резултат на всичко, Lunatica за четвърти път разкриват чудесата на “новите брегове” чрез музиката си, като приключението по нищо не отстъпва пред демонстрираното от началото на съществуването им към днешна дата. С новия си запис бандата отново предлага невероятно пътешествие из музикалните си фантазии, намиращи израз в красиви мелодични изпълнения, способни да приковат вниманието и на най-претенциозните фенове, но все пак носещи традиция. Колкото до мен, любимецът ми “Fables & Dreams” като че ли се сдоби с доста сериозен съперник за лидерската позиция в лицето на “New Shores”. Но и изкушението е твърде примамливо:

…So come with us on a journey to irrationality
Dreams and history, the adventure of your life
Let yourself go, take a step into our word of melodies…