Преди близо двайсет години Cannibal Corpse изсипаха карантии и мръсотия в потока на мейнстрийма, като запознаха масовата публика с това що е то дет метъл и по този начин му направиха услуга, която и до момента има своето значение – екстремната музика с всичките й грозотии се популяризира, като същевременно привлича само заинтересованите, т.е. без също да става масова. По този начин те писаха на страниците на историята, станаха легенда, култ за всеки по-краен метъл фен. Това се превърна в неподлежащ на съмнение факт и с всяка следваща година и всеки нов албум хората, които го осъзнават, стават все повече и все по-убедени в него. Може би дори дотолкова убедени, че започват да виждат минало и бъдеще все през славната призма на старите успехи и признание, и нов повод да помислим над това ни дава единайсетото творение на флоридската банда, “Evisceration Plague”.

С ясното съзнание за неотменима субективност, може би ще е най-лесно да разгледаме новия албум на Канибалите в контекста на тяхното развитие до момента. Огромна част от популярността си те добиха с Chris Barnes, когато представиха на света истинските измерения на извратеното в изкуството. С него издадоха може би най-обичания си албум, “Tomb of the Mutilated”, и изградиха изключително стабилен имидж. И макар движещата сила на бандата винаги да е бил басистът Alex Webster, след напускането на Chris и идването на George “Corspegrinder” Fisher нещата се промениха – за добро или зло не коментирам, но факт е, че фенската маса се раздели след една от най-обсъжданите смени в състава на банда в историята на метъла. Въпреки това, с George Cannibal Corpse издадоха “Vile”, “Gallery of Suicide”, “Bloodthirst”, “Gore Obsessed”, “The Wretched Spawn” и “Kill”, всеки от тях постигнал различен успех, но обсъждан с все същите реплики от рода на “Канибалите са самото отрицание на промяната”, “една добре смазана машина за правене на непроменим и висококачествен дет метъл” и т.н. И да, истина е, че силата на тази група съвсем не е в търсенето на новото; истина е също, че винаги са били законодатели в това как се свири дет метъл, но като че ли покрай цялата им слава и обаяние и фенове, и критика започнаха да пропускат някои фундаментални моменти, които започват да стават твърде очевидни. Малко хора се опитват да тълкуват факта, ако въобще той бъде отбелязан, че от 90-те години насам всяко следващо издание на Cannibal Corpse снижава нивото на своята бруталност, що се отнася до обложки и текстове, а нима не е именно перверзията, която ги направи каквито са? Същевременно може би тази тенденция идва да ни накара да помислим върху друго – не се ли промени, въпреки постоянното отричане на това, музиката на Канибалите? Дали не е станала също толкова “небрутална”, колкото концепциите в последните им албуми? И накрая, дали Cannibal Corpse на са започнали да приемат заеманото си място за даденост, или просто вече творят на едно различно ниво? Все въпроси, на които “Evisceration Plague” като че може да отговори.

Взимаме албума в ръце и поглеждаме обложката, от която ни се дзвери тумба зомбита. Те обаче нито са осакатени, нито извършват някаква некрофилска перверзия с нещо, а само се опитват да гледат колкото се може по-лошо. Отваряме кутията, пускаме диска и чуваме “Priests of Sodom”… “Ааа, да, това са Cannibal Corpse”, казваме си, когато ни връхлитат добре познатите и може би най-стабилно звучащи до момента крясъци на Corpsegrinder. После идват “Scalding Hail”, “To Decompose”, “A Cauldron of Hate”, които ни подсещат, че налице пак е известният “канибалски груув”, достояние на Paul. “Beheading and Burning” и “Evidence in the Furnace” са също класически изпълнени парчета – бързи, насечени. Следва “Carnivorous Swarm” и най-после – заглавното “Evisceration Plague”, което е странно бавно и дълго, макар и с някои нови моменти, като сякаш ни подсеща (именно то) за това какви точно ще са настроенията на слушателя след първото слушане. До края на албума сме свидетели на добре познати, но никога излишни композиции и идеи, както всеки би побързал да сподели. Но има нещо различно в тази “добре-познатост” и то е свързано с този път прекомерната праволинейност на доста от пасажите, изпъкваща особено много в партиите на барабаните. Покрай нея идва и моето може би субективно и все пак натрапчиво чувство за липса на какъвто и да било хъс в музиката, отсъствието на всякакво желание у бандата да ти изкърти врата и главата от хедбенгинг. Техничността е на едно по-различно ниво, сякаш идващо от прекомерно и самоцелно желание за едностранност – прогресарските моменти са сведени до минимум, отстъпвайки на еднообразно набиване и стържене. Твърде много елементи в този албум ме карат да мисля, че Cannibal Corpse са започнали да приемат пиедестала си за даденост, борейки се не да спечелят публиката, а да следват някакви техни си критерии за това накъде да върви музиката им.

Не ме разбирайте погрешно – Канибалите са групата, която ме засили по склона на екстремната музика, заради което много от тяхното творчество винаги ще има специално място за мен. Също така не отричам някои очевидни достойнства на “Evisceration Plague” – китарите са записани страхотно, звукът им е убийствен, има няколко сола и мелодии, които до момента не сме чували от тях и звучат доста добре. Що се отнася до продуцирането, завърналият се зад пулта Erik Rutan е свършил страхотна работа, но това няма никакво отношение към композициите в новия албум. Фактът, че слушах “Evisceration Plague” толкова много пъти, при това насила, само и само да напиша това ревю, говори достатъчно сам по себе си и едва ли ще си го пусна отново. Вместо това оставам с надеждата, че Cannibal Corpse ще се завърнат към това, което ги издигна – непремерена бруталност и непресторена първичност.