Сцената е празна и нетърпеливо очаква появата на своите актьори, които са на път да представят поредната си нова пиеса, изпълнена с вдъхновение, силно въздействие и безграничен талант. Дами и господа, добре дошли! Това е “Theater of Dimensions”.

През последните пет години немските симфо метъл майстори от Xandria изживяват истински ренесанс. Не че до 2007-ма година албумите им не бяха качествени, но смяната на вокалистки сякаш отключи едно ново вдъхновение и желание за развитие при тях. Изненадващо е, че Dianne van Giersbergen e тук за втори пореден албум (тъй като бандата смени четири фронтдами от 2009-а насам), но се надяваме това да означава едно финално установяване, тъй като холандката се справя повече от добре, успявайки да звучи достатъчно оперно, за да ни напомни на първите албуми на Nightwish, и същевременно достатъчно театрално, за да успее да изнесе на плещите си дори най-сложните композиции, които Marco Heubaum е способен да сътвори.

“Theater Of Dimensions” е логично продължение на последните две откровения на Xandria – “Neverworld’s End” и “Sacrificium”, като продължава да балансира перфектно между по-радиофоничните парчета, обречени да завладеят концертните сцени, и по-прогресивните такива, способни да задоволят и най-претенциозните със смелото си заиграване с различни елементи. Оригиналност в този жанр е все по-трудно да получим, но за сметка на това немците правят един изключително свеж и интересен прочит на всичко по-добро в рамките му. “Where The Heart Is Home” открива именно в духа на старите Nightwish (на моменти имаш чувството, че слушаш “Wishmaster”). Разнообразието идва навреме с фолклорните заигравки в “Death To The Holy” и “Forsaken Love”. Първата истинска бомба обаче експлодира с “We Are Murderers (We Are All)”, в която перфектната симбиоза между симфоничен и дет метъл ни кара да сравняваме постигнатото с най-големите върхове на холандските им колеги от Epica. Гост зад микрофона, изпълняващ екстремните вокали, е Björn Strid от Soilwork. “Dark Night Of The Soul” пък е перфектната симфо метъл балада и също така парчето, в което нежната страна на Dianne сияе най-силно, украсявайки красивата мелодия с неочаквани орнаменти. “Ship Of Doom” (в която участва и Ross Thompson от Van Canto) е сериозен кандидат за най-ударна песен в дискографията на групата и ни кара да развяваме ръце, да извисяваме гласове и да изразяваме одобрението си по всички клиширани начини. Слушайки “Ceilí”, започваме да се чудим дали не слушаме Alestorm или пък някой келтски саундтрак. В “Burn Me” фолклорът е далеч по-източен и за подпомагане на това внушение като дуетен партньор на Dianne се изявява Zaher Zorgati от Myrath, който успява да пренесе магнетичната си аура в хитовата композиция. Заглавната пиеса обаче безспорно е шедьовърът в този албум – в рамките на 14 минути тя успява да изгради постепенно своя собствена вселена, да я доведе до същински триумф и в последствие да я разруши, за да достигне отново до мястото, откъдето започва. Henning Basse от Firewind помага в една от най-ключовите ѝ части с театралните си включвания, на които певицата на групата отговаря подобаващо – възможни са съпостави с “Imaginaerum” концепцията на огромните Nightwish, но тук подходът е далеч по-различен.

Като за албум, продължаващ толкова дълго време, е нормално в “Theater Of Dimensions” не всичко да бъде на едно и също високо ниво, но най-силното оръжие на седмия опус на Xandria е богатото разнообразие, което те никога досега не бяха постигали в такава степен. Трудно е да наречем албум като този иновативен, но макар и той да не пренаписва историята на жанра, определено взима най-ценното от него и го трансформира през личната призма на Marco Heubaum – един от най-подценяваните симфо метъл композитори на века. Резултатът е впечатляващ!