Изминаха две години, откакто Morten Veland изстреля последния опус на Sirenia и даде облик на идеите и търсенията си. Една кратка справка с миналото и трите записа след разрива с Tristania дава ясно да се разбере, че вече не става въпрос за отражение на творчеството им, а за съвсем различна музикална насоченост. Именно “Nine Destinies And A Downfall” се превърна в личния Рубикон на виртуоза, който най-сетне успя да избяга от сянката на миналата си група. Да, албумът беше на светлинни години от предшествениците си, притежаваше необичайна мелодичност и свеж дух, затова пък беше смекчен до странно неадекватна степен. Сложността на композициите от “At Sixes And Sevens” и наследника му изведнъж се претопи в лесносмилаема хапка за масовите възприятия, китарите се сляха нейде в дебрите на пейзажа, а повечето агресивни мъжки вокали си взеха отпуск за неопределен период от време. Но пък историята показва, че тъкмо комерсиализмът прави бизнеса.
Дали обаче чрез новата си тава, озаглавена “The 13th Floor”, Sirenia предлагат нещо по-различно? Отговорът е някъде по средата, а Morten отново се изявява като находчив музикален стратег, без да се излага на допълнителен риск. Следвайки за трети път вече изпробваната от личен опит формула “нов албум – нова вокалистка”, той продължава насоката от “Nine Destinies And A Downfall” с вездесъщата мелодичност, акцентирайки още повече на хоровите аранжименти, които носят и най-значимия плюс на албума. “Лицето” на бандата тук е испанката Aylin, чиито гласови данни далеч не са толкова различни от тези на вече бившата фронтдама Monika Pedersen, но тъкмо нейното по-нежно гласче пасва идеално на инструменталните решения в “The 13th Floor”. От друга страна се открива и добър баланс с миналото и това, което така и не достигна на предишния албум, а именно по-голямото поле за изява на дерящите се вокали на самия Morten; не остава незабелязано и завръщането на някои стари познайници като цигуларката Stephanie Valentin и Jan Barkved с неговите чисти вокални изпълнения.
Тъкмо равновесието властва над деветте по традиция песни в тавата, стартираща предсказуемо с абсолютните хитове “The Path To Decay” и “Lost In Life”, първият от които е целенасочено избран за сингъл на албума и вече се радва на собствен клип (с доволно осакатена от Nuclear Blast версия). Съчетанието между хорови мотиви и симфонични оркестрации от своя страна направо гали слуха и налага особена атмосфера, критично крепяща се на границата между гениалността на господин Veland и желанието му да задоволи капризите на още повече потенциални слушатели. “The Mind Maelstrom”, “The Seventh Summer” и “Beyond Life’s Scenery” са типичното доказателство за това – докато първата е уникална смесица между чист симфоничен метъл с извисяващ се до небесата хор, следващите я по петите две композиции вплитат същите елементи с по-голям фокус върху контрастния дует между крехкия глас на Aylin и ръмженето на Morten, като всичко това се носи над приятен китарен фон с красиви включвания от страна на цигулката на Stephanie. Настроението не се променя чак до финала, минавайки през характерното звучене на “The Lucid Door”, забежката на “Led Astray” с клавишно-струнната инвазия и продължението “Winterborn 77”. Последната спирка е блестящата с великолепието си приказка “Sirens Of The Seven Seas”, в която основният виновник напомня на всички за завидните си композиторски способности – кристалният глас на Jan поема главната роля и изпълнява брилянтно задачата си, припевите отново достигат драматични хорови възнесения, а самият Morten се дере като разгневено морско божество, преди нажежената обстановка да стихне като далечно ехо от разбиващи се вълни в смъртоносните крайбрежни скали.
Явно е време всеки да прецени сам за себе си дали постоянните експерименти на неспокойните духове от Sirenia го устройват, или тъкмо напротив. Ако музиката на бандата продължи да обитава границите на сегашното измерение, то тогава така да бъде - няма защо да крия, че уловеният микс между миналото и настоящето ме задоволява напълно. Така или иначе, самата история продължава.
