Всеки път ми е все по-трудно да започна да пиша нещо за Iron Maiden. Петнадесетият албум на девиците вече е факт и носи плашещото заглавие “The Final Frontier”, което веднага породи дискусии дали това ще е прощалната творба на бандата с вече над 30-годишна история. Разбира се, всичко това са спекулации, тръгнали от едно интевю със Steve Harris за Metal Hammer, в което той споделя, че във всеки албум дават всичко от себе си, защото не е изключено да се окаже и последен. След като албумът в вече близо месец на пазара, той продължава да поражда спорове между феновете и те заемат два лагера. Едни го харесват, други го смятат за най-слабия. Истината обаче е някъде по средата.

Още с началото си тавата шокира с абсолютно нетипично интро, което е смесица от странни звуци и електронни барабани. Веднага след това преминава в “The Final Frontier”, която групата беше вече представила по-рано с официалното видео към песента. Втората песен е “El Dorado”, която също се беше завъртяла доста преди излизането на албума. Веднага се забелязва нестандартният звук на албума. Записът е някак си глух и прекалено басов, което хич не ми допадна. Виновник за това е Kevin Shirley, който много добре разбира от работата си. За този албум групата се е върнала на Бахамите, в Compas Point Studios, където са записани класиките “Somewhere in Time” и “Powerslave”. “Mother Of Mercy” e първото реално ново парче, което чувам. Първото впечатление от него е на парче от соловата кариера на Bruce Dickinson. Същевременно има звучене, силно наподобаващо “Brave New World”, но без мощта, характерна за този албум. Едно обаче разваля всичко - изключително дразнещият припев, който звучи фалшиво и на всичко отгоре се повтаря до омръзване. “Coming Home” e един истински бисер в този албум, който от самото начало тръгва с доста черни точки. Написана от Bruce, песента спокойно се нарежда до така наречените “балади” на групата като “Wasting Love”, “Wasted Years” и т.н. В “The Alchemist” всички ще открием онези Maiden, които познаваме и харесваме. Без забележка откъм всичко - невероятен текст, брилянтно изпълнение на Bruce, страхотни мелодии и сола. Лично аз правя асоцияция с “The Pilgrim” от предходния албум. Изобщо, всяко от парчетата звучи толкова познато и същеврененно ново, което не мога да преценя дали е добре или не. “Isle of Avalon” отново ни отнася в самостоятелното творчество на Bruce Dickinson. Като цяло това парче е най-безлично от целия опус, но в него има невероятни прог моменти - особено в солата, което ще се хареса на ценителите. “Star Blind” e като диамант със супер тежките си китарни рифове и магичния, зашеметяващо изпят текст. “The Talisman” е типичната Maiden композиция с епично и прочувствено интро, което много напомня “The Legacy” от “A Matter Of Life And Death”. Веднага след въведението, Maiden отнасят с пълната сила и мощ, която притежават. Познатите ни галопи и рифове отново са налице, съпътствани от невероятно соло на Adrian Smith. Текстът вика асоциации с “The Rime of the Ancient Mariner”, което показва в колко свои води плават Maiden при писането на такъв тип парчета. “The Man Who Would Be King” е рожба на Dave Murray и това си личи прекрасно по прецизно композираните китари. Dave признава, че пъвоначално е имал идея за две песни, които впоследствие е обединил в “The Man Who Would Be King”. Като цяло брилянтна пиеса с невероятно соло, на което човек ще остане с впечатление, че съставът е с шест китаристи. Стигнахме до “When The Wild Wind Blows”, която заслужава много специално място в дискографията на бандата. Перфектна във всяко отношение; оригинален и красив текст и страхотна музика, завършена буквално в студиото, докато групата е записвала. Единадесет минути, през които няма да можете да си поемете въздух. Музиката е изцяло дело на Steve Harris, a Nicko McBrain споделя, че за него това е най-добрата песен, която Steve e писал след “Hallowed Be Thy Name”.

Това е, драги ми пандишпанчета - колкото и да плюете албума или да не ви харесва, Maiden отново го направиха. Раздвижиха всичко около себе си, отсяха истинските си фенове и погазиха комерсиализма. Всички дискусии днес са едно към едно с дискусиите, отбелязали появата на “Somewhere In Time”. Тогава голяма част от феновете го мразеха, но сега албумът е неоспорима класика. Дори някои хора ще кажат, че сега Еди не е Еди. Когато групата пуска обложката, Steve Harris се обажда на художника Melvyn Grant и му казва: “Свършил си страхотна работа, вече всички го мразят!” “The Final Fronier” изисква много внимание и не е албум, който ще можете да възприемете от първите десет слушания. Дайте му време да отлежи, или на себе си, за да започнете да мислите на нивото, на което е писан.