“Gravity Of Light” – така е наречено осмото отроче на финландците Tarot. Група, която съществува от цели 24 години, но станала известна едва през последните 4-5, главно заради участието на Marco Hietala в Nightwish – преуспяла банда, която обаче затъна в глада си за повече приходи. Както си личи в новия опус на Tarot, Marco няма намерение да поеме по този път със собствената си група и продължава право напред, без излишни стилови завои и експерименти. И въпреки че “Gravity Of Light” не успява да внесе мрака и безнадеждността, които струяха от шедьовъра “Crows Fly Black”, то албумът си има свой собствен чар.

Началото е дадено от “Satan Is Dead”, която определено не е сред най-добрите песни в албума, но илюстрира перфектно цялостното му звучене. Ролята на Tommi Salmela този път е по-голяма от всякога и песните са по-скоро дуетни. “Hell Knows” е първото парче, в което ясно блесват класата и дългогодишният опит на състава – бавен и меланхоличен химн с невероятно мелодичен припев. “Rise!” не поднася никакви изненади и е поредното типично за момчетата парче, което обаче не го прави слабо –класически хеви метъл. “Pilot Of All Dreams” е най-скоростната композиция тук, със запомнящ се риф, излязъл сякаш от златните години на легендите Deep Purple и соло, силно вдъхновено от песента им “Burn”. Нататък темпото бива забавено с тежката и мрачна “Magic And Technology”, която гневно разказва за загубата на човешката самоличност в съвременния свят. “Calling Down The Rain” и “Caught In The Deadlights” са класически Tarot песни, но не успяват да се отличат много сред другите и са двете най-слаби в албума. “I Walk Forever” неслучайно беше избрана за основен сингъл, представяйки най-леката и запомняща се епопея, която вероятно ще се превърне и в концертен хит. “Sleep In The Dark” от своя страна напомня за първите години на бандата, с което определено спечели симпатиите ми. “Gone” внася кулминационния момент, бидейки най-силната песен в опуса – епична балада, напомняща за финала на предишния запис (“Grey”).

Това е типичен Tarot албум. Този път финландците определено не надминаха себе си, но останаха верни на амбициите си и ни поднесоха една искрена и емоционална творба, която ще се върти още дълго време.