Четири години. Толкова отне на една от най-ценните банди за последните две десетилетия от историята на метъла, за да се завърне с нов лейбъл, нов албум и преоткрита страст към онази неповторима музика, която вдъхновяваше хиляди мечтатели. И както сме свикнали да очакваме, новата порция италианска магия отново успява да ни пренесе някъде далеч отвъд протритото от скука ежедневие, в един свят на крайни и неподправени емоции, където единствените граници поставя въображението на слушателя.

Сагата за апокалиптичното пророчество на рицаря-демон продължава, а с нея и творческото развитие на състава. Без никакви изхвърляния, без разточителни сюити и без цяла филхармония зад гърба си, Luca и Alex са изготвили най-свежия си запис от легендарния “Power of the Dragonflame” насам, а наред с това най-тежкия и сложен такъв. Въпреки че “The Frozen Tears of Angels” залага на едно по-стегнато и компактно изложение, композиционно богатство съвсем не му липсва. Тъкмо напротив – албумът е колкото концентриран и хомогенен, толкова и разнообразен. Стиловият скок е сериозен: забележим акцент пада върху ритъм секцията и най-вече върху китарата като доминиращ инструмент; силно са ограничени оркестрациите и хоровите партии за сметка на повече индивидуални изпълнения от страна музикантите; изчезнали са патетичните, пропити с позитивизъм постановки, а на тяхно място се е настанила една нова изразителност, белязана от опита, мъдростта и може би загубата на някои илюзии. Като резултат на това Rhapsody повече от всякога звучат като стопроцентова метъл банда, вместо като средновековни бардове с електрически дисторшън, за каквито мнозина доскоро ги смятаха. Продължавайки този ред на мисли, определения като “хепи метъл” спрямо тях вече звучат не просто неуместно, но и откровено глупаво, предвид общото нерадостно и мрачно внушение на тавата. Епичното начало в музиката им е прераснало в гибелно-драматично, мащабното – в целенасочено, величественото – в напрегнато и настъпателно. При все всички промени, остават няколко непогрешими черти на групата, на които винаги можем да разчитаме. На първо място – поредното паметно с емоционалността и техниката си представяне на Fabio Lione, който трудно може да бъде наречен другояче, освен вокален бог. След очевидното отстъпление от характерния си виртуозен изказ в “Triumph or Agony”, сега Luca Turilli се разписва с феноменална китарна работа - устремна, агресивна и украсена със задължителните неокласически нюанси. Тук е и култовият разказвач Кристофър Лий, чиито гробовни откровения добавят последния елемент в моста между мелодия и фабула, по който е време да се отправим.

Минималистична, заплашителна и като цяло доста различна от характерните за Rhapsody интродукции, “Dark Frozen World” отваря портите, през които започва да прониква алтернативната действителност на Алгалорд. Изненадващо, “Sea Of Fate” не е типичният ударен химн, какъвто по правило откриваше досегашните творби. Разчупена и порядъчно комплексна, тя обединява епизодични препратки към последния Vision Divine, бегли азиатски мотиви и онези прогресарски забежки, неизменно присъстващи в работата на групата още от “Rain of a Thousand Flames”. “Crystal Moonlight”, макар и с една идея по-директна, продължава същата насока, редувайки препускащ пауър ритъм с неочаквани композиционни препятствия. Изключително детайлната “Reign Of Terror” представлява еволюция на похватите, залегнали в основата на парчета като “When Demons Awake” и “Thunder’s Mighty Roar” – комбинация между агресивен, излизащ доста извън рамките на пауър метъла инструментал и екстремни вокали, които Fabio изпълнява по първокласен начин. Сред постоянните преходи между изразни средства и носените от тях настроения изпъкват запомнящи се латински напеви, яростна арпежна вакханалия, удачни акапелни моменти - въобще истинско показно по жанрово многообразие в рамките на единствена пиеса. Ефирното пеене и игривите мелодии на барокова флейта в “Danza Di Fuoco E Ghiaccio” пък са поредното доказателство, че момчетата от Триест са в състояние да творят перфектен фолк винаги, когато пожелаят. “Raging Starfire” е най-традиционно звучащото парче в един албум, като цяло доста отдалечен от установеното звучене на групата; леко носталгичен прочит на познатия стар стил, който едва ли ще чуем пак. Rhapsody нямат много балади, но всяка е един малък шедьовър – традиция, от която “Lost In Cold Dreams” не прави изключение. Нежната, меланхолична акустика на куплетите, чувствената сила на припева и затварящото песента премерено соло я нареждат до останалите перли в дискографията на квинтета. “On The Way To Ainor” се явява своеобразна кулминация в разгръщането на опуса както в идейно, така и в чисто техническо отношение. Многопластови хармонии, всепомитащ хоров рефрен, оперни женски вокали и плашещи солови изстъпления на Turilli се сливат в седем минути на пауър, прог и симфоничен разкош, или с една дума – съвършенство. Интелигентно структурирана и увличаща, пространната едноименна епика се разкрива постепенно, обгръщайки ни във феерия от великолепни клавирни оркестрации и китарни номера, а плътната й атмосфера ни заставя да се потопим в цялото вълшебно изживяване поне още веднъж.

С “The Frozen Tears of Angels” италианските майстори отново създадоха нещо рядко и специално, най-дребното постижение на което е влизането в учебниците по симфоничен метъл. Защото изкуството на Rhapsody не е просто върволица от изящно навързани тонове, галещи слуха. То не е и самолюбива демонстрация на техническо превъзходство, каквото те несъмнено притежават над болшинството си колеги, нито само сполучлив синтез между хеви метъла и класическото музикално наследство. То е красота, въодушевление и радост за духа в най-чист вид... и мога само да се радвам, че съм един от многото, които е докоснало.