Малко са групите, които могат да създават с музиката си такава наситена атмосфера, че в един момент реалността и измислицата да се претопят в едно. Този нововъобразен антиопияняващ свят е в състояние да докосне най-дълбоко скритите първични инстинкти на човека и да направи истината в по-умопомрачаваща от когато и да било. Тук въздухът е по-остър, по-чист, но и по-тежък. Всяко вдишване отваря сетивата, разкрива действителността в нови, много по-наситени цветове. И все пак те остават черно-бели. С всяко мигване се разкриват отговори на вечно търсени въпроси, но от това смисъл няма. Кой се нуждае от нещо намерено, след като вече не помни какво е търсил. Антикреационният свят издига човешката същност като антропоцентрична, като богоравна. В същото време я и принизява жестоко и с особена бруталност. Принизява я по-ниско от всичко живо. Хорските мисли и амбиции са дълбоко покварени, токсични и деструктивни. Дори най-чистото проявление на хомо сапиенса – изкуството – води до катаклизми.
Небето е многократно пронизано от светкавици – придобива червеникави оттенъци. В обиталището си Сварог твори. От неконтролируемата огнена стихия той създава магия. Но тази магия е неблагоприятна. Огненият бог иска кръв. Той кове нажежената стомана яростно, действията му излъчват неприкрита агресия. Сварог стои не по-високо от хората, защото те са богоравни. Неговата амбиция е израз на царящата злоба по света. Злобата пречи на духовното развитие, води до деградация. Но деградацията, въпреки че е постепенно случващ се процес, не е приложима еднакво за всеки, тъй като всеки е уникален. Така се появява властта. По-силният и по-умният властват над слабите и глупавите. Вече има йерархия. По-високопоставените в нея са божества, те са Сварог, а по-нисшите са техни вечни роби. Тези роби са жертвите на огненото изкуство, те умират заради него. Чрез това, което богът е създал със собствените си ръце, неговите подчинени слепци се избиват взаимно. Целта им най-вероятно е да докажат, че съществуването им е от значение. Но наистина ли точно това е важно? Картината се избистря.
“Tremendum” не е какъв да е албум, или по-точно – свят. Миналата година Insomnium издадоха подобно дългосвирещо атмосферично творение, но при тях имаше светлина. Тук такава липсва. Всичко започва с мрак и завършва с мрак. Разбира се, има развитие – мракът става все по… мрачен. Ако прекрасният пролетен ден и весело греещото слънце те дразнят, пусни си чудовището на Hate. Изведнъж ще ти стане по-уютно.
