Когато класическа банда, която по правило не прибягва до някакъв род поза, лепне високопарно (в “метъл” смисъла на думата) име на албума си, това в повечето случаи всява смут. Особено пък когато предишният й албум е бил втора част на някоя класика. За съжаление притеснението в случая на “To the Metal” е оправдано. Това заглавие, а и едноименната песен, изиграват доста лоша роля за възприятията относно творбата, защото албумът не носи нищо ново, нищо толкова гръмко, колкото бихме очаквали, а послания към/за метъла просто няма. И все пак албумът е приятен продукт, който донякъде успява да щрихира характерните за Хансеновото творчество моменти. Музикално, а и емоционално, той е продължение на “Land of the Free 2” с леки препратки (на ниво асоциация) към първия “Land”. Няма да намерите бъдеща класика, но ако се абстрахирате от заглавието, ще получите задоволителен пауър метъл, шлифован по добре познатия хамбургски маниер.

Епичното клавирно начало, което преминава в стихийната спийдарска и подчертано химнична “Rise”, дава сериозна заявка за качеството на албума. Действително стойностна творба, за което спомагат силните хорове и бързите инструментали, всичко това в комбинация с обнадеждаващия текст, който твърде осезаемо напомня на “From the Ashes”. У слушателя остава впечатлението, че слуша продължение на предишния албум, заради обиграната тематика на текстовете и все по-редките високи вокали на Kai. С ниски започва и следващата песен - “Deadlands”, която е по-бавна, но със засилено мелодичната си постановка и въздействащия припев се превръща в перла на албума. Прекрасната симбиоза от здрава ритъм секция, солидни рифове и благозвучни солца отстъпва място на “Mother Angel”. Куплетите й звучат рокаджийски - похват, доста любим на Kai, а припевът й я превръща в химн, очарователен, но горчив с натрапчивото усещане за отдавна и вероятно безвъзвратно изгубена хармония. Същинските балади на Gamma Ray винаги са били удоволствие за ухото и душата, от една страна поради искреността и злободневието си, от друга поради стандартната си форма на метъл балада без забежки. “No Need to Cry” е изящна до момента, в който идва акустичното лирично отклонение в изпълнение на Dirk. При цялото ми уважение към повода за написването на тази песен (смъртта на бащата на Dirk), тази част звучи като лепната насред песента, а и нека не се лъжем – доколко отиват философски размисли относно съществуването ни на стремящия се към демайоподобна мачовщина басист? Резултатът е напълно ненужно и доста грубо разкъсана балада, изгубваща лиричния си блясък, който иначе е безспорен. Доста мрачна и подчертано антирелигиозна е “Empathy”. Комбинацията от маршовост, ниски вокали, провлачени китари и текст, очевидно написан в най-тъмен момент на обезвереност, постига ефекта на яд и недогувание. Нишката на мистериозност, която минава през песента, я превръща в доста оригинална композиция и една от силните страни на албума. Уви, зад гръмкото и претенциозно заглавие на “To the Metal” получаваме един откровено ненужен сингъл, в който явно целта на Kai Hansen е пародийно да покаже, че бандата му не се казва нито Judas Priest, нито Manowar, и че той самият в никакъв случай не се казва Ерик Адамс. Никога не е късно да станеш за смях, казват хората, и причината, поради която Kai не става за смях тук е, че за дългогодишното си присъствие на метъл сцената вече си е осигурил индулгенция за евентуални гафове като този. Защото той е един от героите на немската сцена, които са изковали името на пауъра, името на метъла. Четейки това, един известен процент от вас вероятно ще се сетят за Kiske. И точно навреме, защото бившата метъл икона отново се присъединява към Kai Hansen, за да върне спомена и да поглези ухото на фена на немския пауър метъл. Аз лично като чуя гласа на Kiske, му прощавам всички сквернословия. И тук познатите вокали действат много носталгично на сетивата, което най-вероятно е и целта, защото песента сама по себе си не е нищо особено, шаблонна и в музикално, и в текстово отношение, а и на моменти – нарочно или не - звучаща досущ като “Time to Break Free”. Следващата “Time to Live” ми стана фаворит от първото слушане – много мелодична творба с доста по-високи вокали от средното за албума, оптимистична по гамарейски, за което допринасят пъстрите клавири, хоровете в припева и класическият откъс от Бах, изсвирен в китарен дует от Kai и Henjo в средата на парчето. Оптимизмът достига апогея си в следващата песен, “Shine Forever”, перфектна спийд/пауър композиция с много здрави рифове, за съжаление опорочена от ужасно слабия и несериозен припев, заради който слушателят има усещането, че слуша, без да преувеличавам, детска песничка. Особено като се замислим на какви припеви сме ставали свидетели в историята на Gamma Ray, наивитетът, който лъха от този, е меко казано дразнещ. Последната песен обаче е доста интересна с клавирните и китарните заигравки, да не говорим за стихийната ритъм секция. С щипка мрачно усещане тя успява да възвърне баланса между опитимизъм и сериозност, който предишното парче, както вече споменах, безспорно разклаща.

В обобщение ще кажа, че албумът сам по себе си е хубав пауър метъл труд от немска класа, в който несъмнено има немалко наслади за ухото. Неприятното в творбата е, че създава усещането за една незавършеност, за някакъв хаос при процеса на създаване, че дори и за незрялост тук-таме, най-вероятно породена от изчерпване. В никакъв случай не е шедьовърът на Gamma Ray, за пауър метъл албум на годината да не говорим. Не го препоръчвам и за евентуално запознаване с бандата, защото надали ще постигне и това. Но да си признаем, дори безсмъртният Kai Hansen не е неизчерпаем и ако не друго, то новото му отроче е приятен за ухото, музикално изпипан продукт. И не на последно е една ударна доза искрен оптимизъм в не дотам блаженото ни ежедневие.