Симфоничното начало не присъства в метъла от вчера, но малцина са успявали да го вплетат в този тип музика по толкова майсторски и убедителен начин, колкото Carach Angren. Това бе видно още в дебютния им запис, знаковия “Lammendam”, но за по-малко от десет години след издаването му холандският състав се разви до уникално явление за модерната сцена. И в това няма нищо изненадващо, когато трима души творят с вдъхновението и размаха на поне деветима.

С “Dance and Laugh Amongst the Rotten” групата продължава традицията си да вади концептуални албуми с фабула поравно мрачна и увличаща. Тематичността е впила разкривени корени в самата сърцевина на песните, които неусетно преливат помежду си, водейки слушателя към бруталната развръзка. Тук ставаме свидетели и на още по-зряло музициране: дадени епизоди ни връщат в златната ера на симфо блека, когато Cradle Of Filth и Dimmu Borgir се бореха за престола в този нашумял жанр, но са поднесени в съвременен формат, белязан от характерния почерк на Carach Angren.

Дори още на първо слушане се забелязва, че новият опус на холандците е значително по-достъпен от гротескния си, параноиден предшественик “This Is No Fairytale”. Разбира се, и тук не липсват неочаквани смени в темпото и сложни песенни структури, но преднамерените композиционни засади сякаш са по-малко, което способства за по-лесното потапяне в албума. Непроменена обаче си остава атмосферата на наситен ужас, промъкваща се между динамичната рифовка и многопластовите оркестрации; усещането за скорошен сблъсък с нещо противно и травмиращо, който си неспособен да предотвратиш. Изказът непрестанно метаморфозира, преминавайки между театрален и откровено истеричен многократно дори в рамките на едно парче, а водовъртежът от емоции само засилва устрема си – от болезнено красивата мелодия и фолклорни мотиви в “Charles Francis Coghlan” през церемониалната “Song for the Dead” до смазващо тежките “Pitch Black Box” и “The Possession Process”.

Упорито неподдаващ се на строга жанрова категоризация, “Dance and Laugh Amongst the Rotten” е поредна уверена стъпка във възходящата еволюция на Carach Angren. Нещо повече, той утвърждава създателите си като банда, която постоянно преоткрива стила си и отказва да се придържа към определена формула. Тъкмо заради това те продължават да са недостижими в своята собствена категория, а музиката им остава с теб дълго след заглъхването на последните ѝ акорди. Какво по-ярко свидетелство за класа?