Минаха се три години и ето че финландците Deathbound отново издават албум – трети подред в тяхната дискография и отбелязващ десетгодишния им юбилей на метъл сцената. А за този немалък интервал от време те заслужават само комплименти, особено предвид факта, че свирят грайнд, и то качествен.
Триото се шири из дебрите на дивия ъндърграунд, но не се озадачавайте, новият запис не е до такава степен примитивен или неслушаем. Напротив, той e хем слушаем, хем техничен, хем не е хаотична блъсканица, от която да ви заболи главата (не, че хаотичната блъсканицата е лошо нещо). Та, какво прави “Non Compos Mentis” така ушеприятен, следва да разберете в следващите редове.
Състоящ се от 14 песни и вместил се в скромните 30 минути, албумът пръска карантии със своите безкомпромисно брутални композиции. Още с първата изсвирена нота “Non Compos Mentis” връхлита слушателя с необуздана ярост. Той постепенно преминава от средно в адско бързо темпо, бълвайки огън и смърт в слуховите ви органи чрез подивели бластове. Главен виновник за това е барабанистът на групата Sami Latva, без когото албумът едва ли би звучал толкова тежко. И това благодарение на страхотните темпове, които той поддържа. В този ред на мисли трябва да спомена, че е интересен моментът, когато се усеща разминаване между китари с барабани – през повечето време изпъкват обезумели ударни, които имат ефекта на забита в задника на магаре люта чушка, а на заден план се чуват изостанали провлачени, на моменти хардкораджийски китарни рифове.
Доказващ максимата, че грайндкорът е най-тежкият стил на планетата, този албум няма да ви предложи мелодия. Тук тя е престъпление, осквернение, което прави тази финландска формация още по-брутална! Единственото, което би могло да се определи като “модерно”, е звукът – почти кристален и създаващ усещането за стерилност и мощ, което за мен е плюс.
“Non Compos Mentis” не страда и от техничност - той е достатъчно зрял и стегнат, за да задоволи и претенциозните фенове на стила. И като споменах “стил”, трябва да отбележа, че дискът е много разнообразен. В него всеки фен ще намери по нещо за себе си, а именно – олдскуул дет метъл, умопомрачителни грайндкор химни, съответно дет-грайнд мелачки, а и тлъсти рифове с шведски привкус. Пример за това е “A Better Tomorrow”, а с апетитни хапки като “Still Hate Them” и “A Need To Survive” спокойно ще задоволите жаждата си за грайнд. За феновете, които малко или много си падат по хардкор теченията, ще се намери резачка като “The Wave Called Misery”, изсвирена обаче с характерния за грайндкора маниер. Останалата част от албума също не е за подценяване, тъй като се концентрира около тези стилови разклонения, от които ушите ви ще прокървят. Няма гаранция да не си нанесете и по-сериозни физически травми – тавата ни представя доста надъхващи агресивни моменти, на които спокойно бихте могли да тичате из стаята си, правейки си импровизирани мошпитове, помитайки всичко, което стои по рафтовете.
Напълно безмислено ще е да изпозлвам суперлативи и неземни хвалби в този случай, тъй като няма и за какво. Албумът е просто един хубав, стандартен дет/грайнд, който ще се хареса на феновете. Това е... Най-малкото, ще си струва тичането из стаята.
