Направиха го! Две години след впечатляващия си дебют “White Tomb”, мрачните ирландски некроманти Altar of Plagues вече са едно от пътеводните сияния на европейската пост-блек сцена, отказвайки да подражават на по-рано утвърдилите се магове Alcest или Caina. За да станат толкова важни, и то на две нива: за субжанра и за екстремната музика в нейната цялост, те се хвърлиха в изследване отвъд границите на френския шоугейз или американския окулт. Като резултат поднасят нов метод за докосване (до) и осъзнаване на смъртта, който в огромна степен е подложил духовното им равновесие на изпитание и вероятно ще разтърси “Gojira”-възприятията из основи. Всъщност, триото бе важно дори през 2009, когато упорито се противопостави на тогавашната сензация от Колорадо, Cobalt. От днешна гледна точка, островитяните не са нищо по-малко от необходими.

За Altar of Plagues ключова характеристика е “разнообразие”, като естественото преливане на теми, заимствани от суров блек, космичен пост-рок, парлив слъдж и техните производни е довело до най-тежкия албум на 2011. Екстремен музикално, натоварващ с посланията си. Епичните постановки от първото издание са почти изцяло заменени от една задушаваща нагласа за трагичен край на съществуването - както тленен, така и спиритуален. Звукът е груб, но органичен; вокалите – нерафинирани и свирепи като писъка на разярен птеродактил, ала изненадващо експресивни. “Mammal” е разнопосочен. Той черпи вдъхновение от образци на експерименталното музициране тип Neurosis. Групата демонстрира зашеметяващи умения с кресчендото, завихря водовъртеж от племенни звуци с ударните във “Feather and Bone”, изпада в транса на собствените си жречески вокали (“When the Sun Drowns in the Ocean”) и за финал наистина изсмуква душата при последната секция на “All Life Converges to Some Center”.

С всичко това, Altar of Plagues са първите хора, оцелели в нищото, откъдето идваме и накъдето неизбежно сме се запътили.