Елегантност, красота, грация, изисканост, изящество, съвършенство… Evinta.

“Там, където няма промени и необходимост от промени, разумът загива”. Този цитат на класическия американски писател Джон Стайнбек описва красноречиво колко важна е промяната за един творец и потвърждава факта, че истински артист е само този, който винаги е готов да предприеме рискове в името на честта. Най-често малцинството от истински мислители бива оплювано и неразбрано от масите, но истински боготворено от тесния кръг ценители. А важността на произведенията им бива осъзнавана след стотици години… Както можете да се досетите още от увода, в това ревю ще си говорим за истинско изкуство. Такова, каквото My Dying Bride несъмнено са сътворили с поредното си покорно създание - “Evinta”.

Единадесетият албум на английските господари на меланхолията е тук, за да ознаменува важен юбилей. 20 години, изпълнени с мрак, печал, потиснатост, но и качествена музика, спечелила милиони фенове по цял свят. По време на дългата си и разнообразна одисея, My Dying Bride така и не спряха да преоткриват себе си, преживявайки личностен катарзис не един или два пъти. Дори в самото начало, те започнаха като истински творци, бидейки основна част от новооткритото музикално движение, смесващо твърдия и брутален дет метъл с нетипични готически орнаменти, влияния от класическата музика и провлачени дуум рифове. За десерт получаваме тегавото настроение и провокиращите текстове, силно повлияни от английския лирически романтизъм, създаван столетие преди това. И все пак, за да бъдат себе си, британските меланхолици променяха звученето си многократно през годините, като най-рискова и противоречива трансформация преживяха с издаването на авангардния “34.788%... Complete”, завладян от непукистките индъстриъл елементи и груби нихилистични текстове. “Evinta” отново ще провокира огромно количество закоравели метъли, които не признават нищо друго, но и със сигурност ще спечели други почитатели, които принципно не харесват този тип музика. Липсата на каквито и да е конвенционални за стила инструменти по никакъв начин не намалява внушението и тежестта на композициите, а дори напротив – прави ги на моменти дори още по-въздействащи. Мрачното съкровище е доста богато на влияния, но не може да не отличим Elend-ската философия или Pink Floyd-ска лекота и еклектичност на израза. Силно препоръчвам изслушването на пълната версия на албума, съставена от три диска, които сглобяват мрачния пейзаж и ни представят цялата двучасова симфонична пиеса, обмисляна толкова години и изпипана до последния детайл. По случай годишнината си, групата е вметнала и изключително много препратки към досегашното си творчество, което прави тавата още по-интересна и увличаща, а всеки един фен ще открие поне една от любимите си мелодии, красиво интерпретирана в симфоничния контекст.

Началото е зададено от епичната пиеса “In Your Dark Pavilion”, в която моментално блясва неоспоримият талант на специално наетата за случая френска сопрано майсторка Lucie Roche. Моментните намигвания към “A Kiss To Remember” (“Like Gods Of The Sun”) и “The Wreckage Of My Flesh” (“Songs Of Darkness, Words Of Light”) донасят самодоволна усмивка по лицата ни, а експлодиращия дуетен финал между оперната певица и Aaron Stainthorpe представлява драматичната кулминация. “You Are Not The One Who Loves Me” отдава специална почит на Pink Floyd чрез поглъщащите си ефекти и на сравнително новия хит на бандата “Bring Me Victory” (“For Lies I Sire”). Всичко това е мрачно допълвано от артистично рецитираните стихове на емблематичния фронтмен, които придават зловеща готическа атмосфера. “Of Lilies Bent With Tears” се явява една от най-“песенните” пиеси в творбата, а вдъхновението за мелодиите е дошло от първите три албума под формата на “The Bitterness And The Bereavement” (“As The Flower Withers”), “Your River” (“Turn Loose The Swans”) и “Two Winters Only” (“The Angel And The Dark River”). “The Distance, Busy With Shadows” поразява с комбинацията на красиво и нежно пиано с електронни изстъпления, извикващи асоциации с изключително не-метъл творчеството на Jean Michel Jarre. Най-запалените и верни фенове ще открият лесно елементите от “The Cry Of Mankind” (“The Angel And The Dark River”) и “For You” (“Like Gods Of The Sun”). “Of Sorry Eyes In March” се отличава с психеделичната си основа, а “Vanite Triomphante” й контрастира с мрачната си тържественост, подкрепена от може би най-доброто изпълнение на Lucie Roche в целия албум. “Turn Loose The Swans” (“Turn Loose The Swans”), “For My Fallen Angel” (“Like Gods Of The Sun”) и “Sexuality Of Bereavement” (“The Angel And The Dark River”) се появяват с някои от най-трогателните си мотиви в рамките на 12-минутната композиция. “That Dress And Summer Skin” комбинира хорър атмосферата на “She Is The Dark” (“The Light At The End Of The World”) с отчаянието на “My Wine In Silence” (“Songs Of Darkness, Words Of Light”), за да създаде една от най-красивите и въздействащи песни на бандата изобщо. “And Then You Go” залага на отпускаща атмосфера, ознаменувана от разкошната препратка към любимата “My Body, A Funeral” (“For Lies I Sire”). “A Hand Of Awful Rewards” е може би много различна не само от досегашния материал на My Dying Bride, но и от вече показаните тук стилови завои. 12-минутен ембиънт рай - нека всеки сам прецени за себе си дали си заслужава. “The Music Of Flesh” е пиеса, от която Вагнер несъмнено би се гордял, ако беше жив, а изпетият текст на депресивния химн “The Crown Of Sympathy”(“Turn Loose The Swans”) от френската сопрано богиня действа като балсам за ушите на сантименталния фен. “Seven Times She Wept” ни връща към иновативната за времето си “Sear Me MCMXCIII” (“Turn Loose The Swans”), чийто стар аранжимент стои като прелюдия към новото творение на английските великани, докато природно-вдъхновената и напомняща на Era “The Burning Coast Of Regnum Italicum” най-накрая отдава заслужено внимание на необяснимо подминавания до този момент “The Dreadful Hours” чрез препратка към заглавното парче. Разбира се, няма как да минем на един MDB празник без любимата на много фенове “The Songless Bird” (“Turn Loose The Swans”), успешно превърната в симфоничната епопея “She Heard My Body Dying”. Като достоен финал идва филмовата “And All Their Joy Was Drown”, в която е заложено на силните стихове и спокойния и тих фон.

Накъде ще тръгнат My Dying Bride оттук насетне не е ясно, но със сигурност няма да продължат като ембиънт проект и затова “Evinta” ще остане един малко или много уникален проект, свидетелстващ за непрестанно еволюиращото изкуство на бандата. За разлика от мнозина други, те имат смелостта да ни върнат векове назад и да ни покажат своята интерпретация на класическата музика в цялото й изящество и красота.