Adagio са име, което може да се окаже напълно непознато на голяма част от читателите заради дългата си неактивност през последните осем години. Ако трябва да ги представим, би било логично да ги класифицираме като неокласически прог-пауър метъл (както феновете на жанра ги познават най-добре), но истината е, че след първите си два албума неокласическите елементи в музиката им започнаха постепенно да избледняват на фона на все по-тежките китари и технични прогресарски отклонения. Това до някаква степен промени идентичността на бандата и според много критици и почитатели изтри оригиналността ѝ.

“Life” далеч няма да убеди песимистите, които очакват продължение на “Sanctus Ignis” и “Underworld”, но може би ще им покаже, че 15 години след въпросните шедьоври, Adagio все още търсят начин да изненадат любопитните, а и самите себе си. Тежестта, асоциирана с предшественика “Archangels in Black”, е налице и този път. Тя намира израз в неочаквана джент рифовка – дело на китариста Stéphan Forté, който заяви влечението си към този стил и в соловия си албум “Enigma Opera Black”. Новият фронтмен на бандата – Kelly Sundown Carpenter, който се изявява отскоро и в Civil War, се справя повече от добре, а техниката му на пеене отчасти напомня на култовия Mats Levén. В музиката често се забелязват източни нотки, които придават екзотична нотка и разчупват значително атмосферата, макар и никога да не излизат на най-преден план, както при групи като Orphaned Land и Myrath. Връхните композиционни точки в “Life” са “Subrahmanya”, която неочаквано добре балансира между Meshuggah и Amaseffer; “I’ll Possess You”, в която долавяме и част от магията и емоцията, направили Kamelot толкова велика банда; “Secluded with Myself”, която е и едно от най-прогресарските и непредвидими парчета тук и “Trippin’ Away” – драматична балада, в която Kelly Carpenter показва най-доброто от себе си.

Върху микса на албума е можело да се поработи повече, тъй като той оставя чувство за студенина и сякаш “топлите” елементи в музиката не успяват да изпълнят добре пространството, което им е отредено, за сметка на механичните и роботизирани китари. И все пак това може да е в следствие на ограничените средства, които бандата събра за записването и издаването на албума си чрез своята Kickstarter кампания преди време. Дребнавите забележки по техническата част е редно да останат на заден план и фокусът да бъде поставен върху несъмнено качествената музика, която Adagio все още могат да предложат.

Очевидно “Life” не е най-силният албум в дискографията на французите с грациозното име. Също така, той дори не е сред най-силните албуми в жанра за годината. Но дори и в тази си форма, петата творба на Adagio е достатъчно интересен творчески продукт, който ще задоволи очакванията на повечето слушатели, макар и да отбягва смело така бленуваното завръщане към корените.