Като едни от законодателите на дуум и готик метъла, Paradise Lost обогатяват и диктуват теченията на жанровия фронт в продължение на 30 години. Групата премина през редица метаморфози, издавайки и някои масово неразбрани албуми, впоследствие наречени “модерни класики” от дистанцията на времето. Именно способността на британците да изненадват и провокират публиката кара почитателите им до ден днешен да очакват с трепет всяка следваща творба на Nick Holmes и компания.
Паралелът със заглавието “Medusa” е очевиден – древногръцката Горгона смразява кръвта и вцепенява всеки, дръзнал да отправи поглед към нея. Такава е и първоначалната идея за музиката на Paradise Lost. По някаква сурова ирония обаче, подобно на злощастния край на митологичното чудовище, музикантите се оказват в плен на заложения от самите тях капан и вместо многопластов опус, надграждащ за пореден път постигнатото до момента, получаваме стандартен дуум/дет запис. Имайки предвид легендарния статут на Paradise Lost, всяко характеризиране на музиката им като задоволителна и предсказуема днес не им прави чест.
Началото поставя деветминутната “Fearless Sky”, чиято излишна продължителност така и не успява да задържи вниманието. Ударните “Gods of Ancient” и “The Gallows” моментално поправят грешката и напомнят за някои класики на Paradise Lost. Липсата на вокално разнообразие допълнително утежнява положението в албума – Holmes не съумява да упражни добре познатия си певчески стил и голяма част от парчетата преминават под трактовката на дълбок гърлен рев, вместо потресаващите му чисти вокали. Носталгично изключение е “The Longest Winter”, където срещаме повече готически звук, отколкото дуум, коронован от блестящ реверанс към покойния Peter Steele. Композицията неслучайно е избрана за сингъл и респектира с атмосферичните китарни изпълнения на Greg Makintosh и Aaron Aedy. “Blood and Chaos” носи поредна утопична идея за една по-злокобна и елегична “Medusa” – с рифове, излезли сякаш от ерата на “Shades of God”, песента се цели устремено към бъдещия концертен сетлист на Paradise Lost. За съжаление, заглавното парче, “No Passage for the Dead” и “Until the Grave” звучат повече като треторазреден материал, отколкото като достоен завършек на записа.
Дори в рамките на три десетилетия и често прекалено пъстра палитра от албуми, посредствената музика винаги идва като удар под кръста, особено написана от икони като Paradise Lost. Актуалната им тава демонстрира нулево ниво на развитие и иновативност. В каталог с гръмки заглавия като олдскуул величията “Icon” и “Draconian Times”, хамелеона “One Second” и модерния опус “Faith Divides Us – Death Unites Us”, издание като “Medusa” не стои никак добре и заварва Paradise Lost в плен на нетипично ограничаващи за тях рамки и авторски застой.
