Изминаха четири години, откакто шведските вълшебници Lake of Tears издадоха "Moons and Mushrooms" и душата ми вече осезаемо бе започнала да зажаднява за нови приключения в приказната Mushroomland. За капак на всичко, издаването на настоящата тава се отложи с около половин година за доизглаждане (по план "Illwill" трябваше да бъде издаден през есента), тъй като самите музиканти са останали малко разочаровани от пришпореното (дори и от тях) издаване на предходното им отроче (според Johan песните са имали нужда от още малко шлифоване, за да звучат по-завършено). Е, ние, като фенове, нямаше какво друго да направим, освен да останем на реещия се по бриза лист, в очакване на последните щрихи върху "Illwill", като междувременно момчетата от групата започнаха да пускат тънки и леко плашещи спойлери относно печащото се (или тук е по-правилно да кажем варящото се) отроче - очаквайте изненади, пънк, рок, траш, блек метъл...

Вярвам, че с излизането на всяка една от тези думички всеки фен на Lake of Tears е изпаднал в "леко" недоумение, да не кажа потрес и уплах, за това, което би могъл да бъде дългоочакваният продукт. Момчетата говореха за гняв и агресия, все неща, които са далеч от присъщите за бандата, да не кажем, че изцяло липсват в цялата им дискография (да, дори и в "Greater Art" не мога да се сетя за такива настроения)... въобще, шок и ужас.

След това започнаха да излизат списък на песните, обложката и най-накрая семплите, от които аз съвсем преднамерено се дистанцирах. Е, изключвам първото изцяло публикувано парче "U.N.S.A.N.E.", на чието привличане не можах да устоя. Песента ми допадна още от първото преслушване и я завъртях още няколко пъти, за да успея да и се донасладя. Послушах я и си казах "Я да спра дотук, че да не "преям" с нея и да не си разваля очакванията за албума, тъй като парчето звучеше силно в духа на "BlackBrickRoad" и "Moons and Mushrooms" (между нас да си остане, комай е и най-слабото в плочата) и колкото и да ми хареса, в него нямаше нищо от споменатите по-горе траш, пънк или пък блек метъл влияния, заради което се кротнах встрани от всякакви радиопредавания и тридесетсекундни семпли, в очакване на завършеното творение.

Не ми се наложи да чакам дълго и още щом албумът ми попадна в ръцете, го заредих на всички възможни, намиращи се на мое разположение плейъри и джаджи, разположих се удобно и натиснах плея на WinAmp-a:

- където още с откриващите рифове на "Floating In Darkness" шведите ме прилапаха като изгладняла щука неадекватно попче и вече знаех - това е Албумът! Самата песен ми се стори намигане (или продължение?) към завършека на "Moons and Moshrooms" (не, не говоря за "The Planet of the Penguins" aми за бонус кавъра на Status Quo "Is There A Better Way"), с по-хард рок звучене, на ръба на хеви метъла - един чудесен преход от албум в албум (ако не вярвате, си ги пуснете двата в геометрична прогресия);

- едноименното "Illwill" последва с леко "смекчаване" на агресивния тон... на инструментално ниво. Гласът на Daniel тук "влиза" с такава сдържана (?) ярост, напряга те по такъв начин, и така се допълва с мелодичните китарни сола, че посланието, отправено със заглавието на песента и името на албума, изгрява с пълна сила - "ILLWIILL" - студено, мрачно, тъмно място, изпълнено с болни мисли, сеещо омраза... "Illwill"... Бр-р-р, всеки път ме побиват тръпки;

- "The Hating" вече започна да ми дава истинският облик на тавата - меланхолията на заден план - тук гневът е водещата сила. Продължавах изтръпнало да чакам обещаните блек и траш метъл и тайничко се надявах на "кратко лирично отклонение", за да се уверя, все пак, че слушам една от най-любимите си банди;

- трябваше да изчакам само още една песен - споменатата по-горе "U.N.S.A.N.E." - за да бъда потопен в "топлите" прегръдки на "House of the Setting Sun" (намигане към титаничната "House of the Rising Sun" на Animals? Чуйте "House of the Setting Sun" и сами решете, да, може би не е на чак такова извънземно ниво, но е най-малкото близко... поне като настроение). Гласът на Daniel тук омекна, а акустичните китари за пръв път ме изпратиха в добре познатата, спокойната и меланхолична Mushroomland. Един прекрасен Lake of Tears опус, такъв, какъвто само шведските вълшебници могат да сътворят. Предполагам, че тази песен ще е и парчето, което най-много ще легне на сърцата на заклетите (и(ли) зациклили) фенове на бандата;

- "Behind the Green Door" ме изведе леко от този унес, но не ме отдалечи много него, защото това е една от типичните за Lake of Tears готик-рок продукции, където най-ясно се улавя превъзходната атмосфера на бандата. Не вярвате? Чуйте соло китарата и ви гарантирам, че тази (за съжаление) кратка песен ще ви върне в най-добрите години на групата, ще ви потопи в горчиво-солените си води и ще ви кара да я въртите отново и отново;

- ... за да ви изкара оттам с директен шут в зъбите с пънкарливото (!!!) "Parasites", което на мен ми се видя (и все още ми се вижда) като поклонение (или отклонение?) към една друга група, много любима на шведите и дала на метъла едни от най-забележителните албуми, както и едно от най-отчетливите течения в него - Venom. Премигахте, нали? Недейте да се плашите, за сметка на сравнението, песента е една от най-кратките в албума, но също така е и доста, хм, сладка, а и иде да ви покаже, че още нищо не сте чули; да ви напомни, че слушате "Illwill";

- след краткото заиграване с пънкарията, шведите решиха да ме върнат обратно в класическото LoT звучене с "Out of Control", която от първо слушане приех за достоен (и законен) наследник на "Burn Fire Burn" от любимия на масите "Headstones". Поредното прекрасно, но кратко пътешествие из добрата стара Mushroomland;

- ...което се оказа и последно за този албум, защото в "Taste of Hell" бандата отново втвърди звука, а Daniel се разяри до ръба на това да пее с добрия си стар дет-метълски глас, който бяхме позабравили последните седемнадесет години;

- ... и който не бяхме чували или помисляли, че ще чуем така, както звучи в закриващото и злостно, изцяло блек метълско пътешествие "Midnight Madness". И тук като казвам блек метъл, имам предвид не Venom, ами скандинавското отклонение на стила - злостно виещи китари, картечни барабани (!!!) и злостен вокал, изсъскващ с цялата омраза на света припева "MIDNIGHT MADNES-s-S-S-s-S!!!". Бога ми, никога не съм очаквал да чуя такава песен от Lake of Tears, но тази първа (и единствена засега) тяхна такава направо ме размаза и се превърна в личния ми фаворит от албума, извеждайки ме от него по такъв начин, че през последните няколко дни непрекъснато се връщам на него, за да се потопя в разнообразните му настроения.

Само за няколко дни слушане мога смело да твърдя, че с настоящото си творение шведите надскочиха лекото "зацикляне", в което бяха попаднали от "The Neonai" и със сигурност извадиха най-добрия си запис от него насам. Една наистина свежа глътка въздух в дискографията им, в която не липсва абсолютно нищо, а търсенето на нови хоризонти не е разклатило ни на йота корените на групата; даже като си погледна ревюто, мога да кажа с ръка на сърето - това е един чист Lake of Tears албум... а това, че на места звучи като Lake of Rage, е само бонус.