Раждането на “Deep Calleth Upon Deep” бе съпътствано от едно напълно очаквано обещание за нова ера в историята на Satyricon. Няма и как да не е така след масово разочароващия едноименен албум преди четири години, който дойде със свои собствени клетви за творчески прогрес, а предложи единствено умора в музикален облик. Очакванията и този път останаха да се реят в неизвестното, тъй като става все по-трудно да си представим едно завръщане към звученето, което ги направи легенди в толкова радикален жанр като блек метъла. Обложката на настоящата девета творба в творчеството на Satyricon в цялата си първична и сурова прелест (нарисувана е през 1898-ма година от великия Едвард Мунк, а не от ученик в трети клас, както някои от вас биха предположили) даде все пак някаква надежда, напомняйки бегло на рисунката, красяща дебюта им “Dark Medieval Times”.
Завръщане към онзи класически стил НЯМА. Звученето тук обаче е значително по-вдъхновено, отколкото в предните две тави. Разбира се, не е редно да си говорим за втори “Nemesis Divina”, та дори и за втори “Volcano”, но е факт, че норвежците са се опитали да направят нещо качествено, макар и без толкова исканото и очаквано загърбване на блекенрол забежките. Хубавото е, че този път не можем да си говорим за монотонност – осемте композиции в “Deep Calleth Upon Deep” са достатъчно динамични и разнообразни, за да задържат вниманието ти през цялото време, а и да те накарат да си го пуснеш отново. Текстовете на парчетата са типичен късен Satyricon – няма място за поетичност и красота, а главно за буквализъм. Мелодичните китарни партии са красиви и запомнящи се и носят меланхолията, която типично идва от скандинавските земи. Най-отличителните песенни включвания идват под формата на мъгливата “To Your Brethren in the Dark”, призрачните напеви на меланхоличната “The Ghost Of Rome” и “Black Wings and Withering Gloom”, която най-значително се приближава до ранния изказ на групата.
“Deep Calleth Upon Deep” далеч не е най-доброто, на което Satyricon са способни, но сам по себе си е един достатъчно качествен и вдъхновен опит, за да избегне етикета ‘разочарование’. Преди всичко обаче, редно е бандата най-сетне да изостави обещанията за блек метъл и за нова ера в звученето си и да поеме отговорността за новия си облик, който несъмнено е смел и търсещ нови територии (макар и изключително бавно и постепенно).
