Помните ли музикалния бълвоч, наречен “Blooddrunk”, с който Children Of Bodom ни заляха през не толкова далечната 2008-ма година? Тогава този албум изглеждаше като тоталното пропадане на една много влиятелна и музикантска банда, издавала години наред шедьоври. Едва ли има нужда да обясняваме колко последователи си спечелиха Bodom с първите си класики “Something Wild”, “Hatebreeder” и “Follow The Reaper”. Norther, Kalmah, Imperanon са чудесни примери за това, а някои от тях дори успяха да се отърсят от вечната сянка на лидерите си. През 2003-та Children Of Bodom претърпяха огромна промяна в звученето – оставиха настрани неокласическите влияния, които ги правеха толкова уникални, и задълбаха в едно по-тежко звучене, вдъхновено повече от траша и техничния дет метъл. “Hate Crew Deathroll” беше един доста успешен албум, доказващ, че новото начинание съвсем не е неплодотворно. За сметка на това, “Are You Death Yet?” показа едно по-експериментално и особено лице на бандата – клавирите бяха сериозно редуцирани, а китарите - американизирано тежки. Това опъна нервите на голямо количество фенове и то с пълно право, но смея да твърдя, че в албума се откриваха и някои смислени парчета. “Blooddrunk” сякаш закова последния пирон в ковчега, като задълба дори още повече в това звучене – албумът заслужава златна малинка, без никакво съмнение. С притаен страх очаквах седмия запис на Children Of Bodom, очаквайки, че това ще е тавата, която тотално ще ме откаже от тях. Нещата обаче далеч не са толкова прости!
За съжаление, именитите финландци не са се завърнали към неокласическото звучене, нито пък са достигнали изпипаното до последен детайл качество на “Hate Crew Deathroll”. Завръщането към корените е далеч от основната идея на “Relentless Reckless Forever”. Албумът звучи модерно и тежко, но и различно от последните две творения. Клавирите отново са тук в доста по-приемливо количество, а китарните партии са по-силни и запомнящи се. Вокалите на Alexi Laiho са по-агресивни, а полу-чистите дразнещи излияния са почти изчезнали. Траш елементите са на преден план, а някои от песните на моменти дори пресъздават някаква по-архаична осемдесетарска енергия. Основните проблеми се крият в твърде предвидимата структура на песните и в това, че Children Of Bodom вече нямат с какво да ни изненадат.
Откриващото “Not My Funeral” съдържа нетипични, но и добре вметнати забивки за групата. Припевът е добре замислен с основната мелодия, която проследява крещенето на Alexi, а частта преди солото напомня приятно за отминалите златни години. “Shovel Knockout” стартира много слабо и безидейно, но впоследствие забива удивително екстремно и започва да хваща ухото. “Roundtrip To Hell And Back” напомня с началото си баладичните диаманти “Everytime I Die” и “Angels Don’t Kill”, но в процеса на развитие се забелязват и разлики. Заглавното парче също е добро, но за жалост оставя впечатление за недоизпипаност – клавирите са си наред, солото е силно, но вокалите по-скоро наподобяват някои неща от последните албуми. “Ugly”, за разлика от малоумното си име, е една от най-силните песни тук, изпълнена със загадъчни клавири, създаващи мрачна и мистериозна атмосфера, както и хитов припев. “Cry Of The Nihilist” напомня плашещо много на материала от “Hate Crew Deathroll”, но поне оставя положително впечатление. За съжаление, останалата част от албума далеч не заслужава толкова позитивно отношение – малоумно озаглавената “Pussyfoot Miss Suicide” не е нищо повече от пълнеж, а клавирите звучат кичозно и не на място в припева. “Was It Worth It?” е страшно безидейно парче, като ефектите върху вокалите по време на куплетите и смешното соло развалят впечатлението от припева, който сякаш притежава някакъв скрит потенциал. Финалът “Northpole Throwdown” звучи по-скоро като кавър на някоя забравена траш метъл класика и сякаш ни натяква, че е създадена по-скоро за забавление – въпреки че притежава енергия и би била звучала перфектно на живо, не по този начин трябва да звучи завършек на албум на банда като Children Of Bodom. С краткото си времетраене, тя показва особена безидейност в мотивите и завършва прекалено бързо, тъкмо когато започваш да си мислиш, че те очаква един добър финал.
Разбира се, няма как да сравниш запис като този с първите четири, но аз лично виждам някаква светлинка в бъдещето на непорасналите деца от Финландия. Албумът определено е крачка напред, особено поставен до крайно противоречивите “Are You Death Yet?” и “Blooddrunk”.
Пълнежи не липсват, но и качествените парчета са повече от тези в споменатите албуми. Дано следващата тава е с една идея по-успешна от “Relentless Reckless Forever” и да върне Children Of Bodom в играта – нещо, за което сегашният опит сякаш загатва.
