Болка. Болка във всичките й форми и проявления, но винаги изгаряща, винаги непоносима. Тя е двигателят на Crowbar – всичко, което имат и всичко, което нямат. Набраздена върху измъчените им лица, загнездена в техните трудни за отгатване мисли, отворила кървящи язви в (не)справедливо проклетите им от бог (онзи бог, който EyeHateGod възпяха в началото на класиката “Dopesick”) души. Казват, че човек е способен да се пригоди към всякакви условия и Ню Орлиънският квартет го потвърждава с цялото си поведение; запазили достойнството си след всички загуби и нещастия, те биха се изповядали само чрез изкуството, защото няма друг начин да заглушат влудяващите писъци на своите същества. Изумително е как банда на ръба на самоунищожението в стил, удавен от цистерни бърбън и поддържан с неограничено количество дрога от всевъзможен произход, успява да осъществи няколко шедьовъра, постоянно да избягва провала и да заслужи попрището на легенда. С дълбокия си звук, с прокобната атмосфера, с неподправената емоционалност едноименният албум, “Time Heals Nothing” и “Odd Fellows Rest” са епопеи на мрака, зависимостта, страданието и разрухата. Днес, след близо шестгодишно затишие, дължимо на многобройните творчески превъплъщения, с които Kirk Windstein оставяше подписа си върху Down и Kingdom Of Sorrow, спечелили малко допълнителна популярност на единственото му истинско чадо, то е готово да изживее още един сюблимен момент в своето съществуване.
Ако слъджът е наркотик, тогава Crowbar са хероин. Попитайте “Sever The Wicked Hand”. Провлачен, мъчителен, пропит с тъга, новият албум илюстрира еволюцията в звука на групата и създава потискащото усещане, че клетниците искат да се самобичуват с този звук. Отварящата “Isolation (Desperation)” например е песен, която започва с един от най–цинично изкривените рифове, така тежък с просмукващата се в него болка и така тържествен, сякаш музикантите я посрещат с радост. След това вкарват още тежест – достатъчно, за да трансформират човешкото тяло в шокираща каша от кръв и наронени кости. Заглавното парче е осезаемо по–бързо, като тук Crowbar продължават неусетно да диагностицират менталните си деформации. Началото на записа е поставено от безпомощно отчаяние, а след това то е заместено с решителната, шизофренична агресия на “Sever The Wicked Hand”. “Liquid Sky And Cold Black Earth” е черна, гъста, тежка и мазна като катран субстанция. Иронично, в припева Kirk Windstein пее “Чрез теб бях прероден...” с агонизиращия рев на мъчително убиван от собствения си брат нещастник, докато поема траурния китарен удар. Някои от вокалите в “Let Me Mourn” биха звучали адекватно в демо на Alice In Chains, но след това ефектно отстъпват мястото си на неповторимия гърлен звук от тип прострелян носорог на Windstein, идеалния съпровод за най–епичния момент в изданието – рифа в припева. Мощният груув продължава да дълбае тунели в солидните скали от китарен звук и в “The Cemetery Angels”, където темпото е насечено по меко казано земетръсен начин. “As I Am One” вади поредния брилянтен риф преди да премине към онова велико за слъджа лирическо отклонение, което е неговата далечна секция-братовчедка от “Master Of Puppets” за траша; нотите звънят кристално от чистите струни и синхронизират с елегатното соло, прегърнало в топъл натиск изблик на истински композиторски гениий. И отново идва рифът, готов да изсмуче всяка капка живителна енергия. С “Farewell To Misery” атмосферата на албума става още по–тягостна – зад красивата мелодия и хипнотичните чисти вокали се крие неясна тревога и лошо предчувствие за нещо, готово да излезе всеки момент на бял свят, за да нанася само щети. То се оказва зверската “Protectors Of The Shrine”, която застрашително и неумолимо приближава света до неговото унищожение и Crowbar до мястото отвъд върха. Трудно е за вярване, но нивото не пада нито с химновата “I Only Deal In Truth”, нито до края на записа; “Echo An Eternity” се съставя от онова кълбо от апатия, меланхолия, гняв и непредсказуем изход от тях, което всеки алкохолик или наркоман добре познава, но в същото време е готова да изпълни всеки с възторг от свръхестествената й хубост. Удар върху удар нанася на сетивата с болезнена методичност “Cleanse Me, Heal Me” преди да се стигне до финала на “Symbiosis”, чийто баланс от епика, тежест и еуфоричност я превръщат в най–подходящия епилог на този изключителен албум.
С нито секунда пълнеж и нито следа от компромис, било то към качеството, принципите или към самите себе си, след “Sever The Wicked Hand” Crowbar продължават да се самобичуват, а слъджът продължава да сияе по-уверено и ослепително от всякога.
