Вече минаха пет години, откакто за пръв път чух тази, по онова време не особено популярна у нас, банда. Имах късмет първата ми среща с тях да е албума им “Tales Along This Road”, един от най-добрите им и сериозна заявка за бъдеща популярност. Сега вече популярността е факт, но как се развиват нещата с творчеството на групата? След трите много силни издания (споменатият “Tales Along This Road” от 2006-та, “Tervaskanto” от 2007-та, където има лек застой, и следващият нов “връх” от 2008-ма – “Korven Kuningas”), определено пиянско-веселяшкият “Karkelo” плаща дан на комерса. Насоката според мен е тенденциозна, предвид турнето на групата в двете Америки от първата половина на 2010-та година.

Какво са сътворили в седмия си поред албум финските веселяци? Още когато чух няколко от новите песни и прочетох, че ще има включени два кавъра, ме обзеха предчувствия, че албумът няма да е крачка напред, а в най-добрия случай – встрани. За съжаление опасенията ми се сбъднаха – “Ukon Wacka” стои някак хаотичен, редуващ опити за новаторство с отдаване на почит към ретро тенденции. Проблемът не е в станалите напоследък отново модерни седемдесетарски мотиви, а още по-малко в музикалното им интерпретиране – Korpiklaani са известни като отлични инструменталисти. Усещането за хаотичност според мен идва от не съвсем удачното им редуване, както и от подреждането на песните в албума. С това не искам да кажа, че албумът е слаб, а по-скоро прекалено предвидим. Тук някой ще каже, че това противоречи на споменатото усещане за хаос – тъкмо обратното, след по-комерсиалния “Karkelo” може би тъкмо “Ukon Wacka” е албумът, с който групата си задава въпроса: “А сега накъде?”

Началото е с динамичната “Louhen Yhdeksas Poika” (Деветият син на Лоухи). От превода на заглавието става ясно, че е по мотиви от Калевала. Стартът е обещаващ, с изразени барабани и характерното леко дрезгаво пеене на Jonne Jarvela. След нея аз очаквах песен, която да поддържа темпото, като му придаде нова насока или внесе нов мотив – например “латиноамериканския роднина на водката” – “Tequila”. Но Korpiklaani са решили друго и втората песен е кавър на популярната в началото на 80-те години финланска група Peer Gunt – “Bad Boys Are Here”, като текстът е свободен превод на фински. Заглавието “Paat Pois Tai Hirteen” се превежда приблизително като не особено оптимистичната алтернатива – Дръвник или бесилка. Съгласете се, ако ще ни взимат главите тъй рано, поне да бяха раздали преди туй текилата (като няма друго). Както се казва в уестърните, след бесенето ще има танци и се поръчва “Tuoppi Oltta” (Халба бира). Това и първото парче са с най-запомнящи се мелодии от целия албум. Следва странно звучаща песен с не по-малко странното заглвие “Lonkkaluut” (Бедрени кости). В началото се откроява приятен мотив на цигулката, който в последствие се губи. Идва време за обещаната “Tequila”, посветена на латиноамериканските фенове на групата. Заглавната композиция включва изпълнение на гост вокалиста Tuomari Nurmio, който не е много популярен у нас и може да се нарече рок-блус изпълнител, ”бард с китара”. Не мога да определя какво печели албумът от това участие, особено пред не-финландска публика. Затвърждава се тенденцията за трибют към финландски рок-изпълнители от по-старото поколение. Ukon Wacka е име на древен летен празник, свързан с приготвянето на специална бира. “Korvesta Liha” (Месо в пустошта) включва седемдесетарски музикални мотиви, както и философски послания за отнемането на живот в името на богатства, които не можем да занесем на оня свят със себе си.

Ще направя едно отклонение - наблягам повече на обяснението на тесктовете, защото не мога да намеря нещо особено отличително в музиката, което вече да не сме чували и в предишни албуми на групата. Споменатото усещане за хаотичност е особено силно в “Lonkkaluut”, “Korvesta Liha” и донякъде в следващата песен “Koivu Ja Tahti”. Вероятно доста хора са се питали: “За какво пеят тези?”. Песните за пиене, повечето от които са на английски, дават доста погрешна представа. Всъщност текстовете на финландски са с много по-задълбочено съдържание и често са свързани с историята на страната. Тук трябва да отбележим приноса на текстописеца им Juha Jyrkas, който освен отлично владеене на няколко езика, умее да пише и в ритмиката на римите от Калевала.

“Koivu Ja Tahti” (Брезата и звездата) разказва едноименна приказка с автор Sakari Topelius. Действието се развива през Великата северна война (1700-1721); две деца, момче и момиче, които са били пленени, се опитват да намерят пътя къв дома, но единственото, което са запомнили, са брезите и блещукащите звезди в клоните им преди разсъмване. Както става в приказките, две птици, които всъщност са духовете на техни починали роднини, показват пътя на децата и те намират родителите си. “Vaarinpolkka” (Полката на дядо) е единственият инструментал в албума, последвана от най-хубавата, поне според мен, песен – “Surma” (Смърт). Финландци да пеят за пиене и финландци да пеят за смъртта – получава се, просто въздействието е невероятно. Песента започва с напевен загадъчен мотив, а инструментите се включват един по един, като темпото се ускорява. Изведнъж Jonne започва да нарежда като древен шаман, както само той може, в сменящ се ритъм, докато слушателят е окончателно превзет от невероятен въртоп от звуци. Изведнъж всичко рязко свършва и остава... тишина.

Сега остава да напиша какво очаквам като развитие на групата по-нататък. Според един нашенец, пиещите ракия фенове на Korpiklaani може да се окажат повече от пиещите текила. В същото време басистът на групата, Jarkko Aaltonen, каза в интервю от Каварна, че финландците обичат всякакъв алкохол. Мисля, че е време за нова песен в следващия албум – “Ракия”.