Разделянето на емблематичните за цял един жанр Rhapsody of Fire нямаше как не постави тревожни въпроси както пред феновете им, така и пред самите музиканти. След като нелеката съдба на вече препатили банди не подмина един толкова сплотен и креативен колектив като Alex Staropoli и Luca Turilli, написали заедно албуми, с които популяризираха пауър метъла, то явно наистина има нещо адски гнило в днешната музикална индустрия. И докато Rhapsody of Fire (поверени на Staropoli) подготвяха предстоящите си турнета, пръв от “удара” успя се съвзе Turilli, сформирайки изцяло нова група със скоростта на светлината – вече свършен факт, подсказващ, че именитият китарист явно е планирал ходовете си предварително...
Последвалите прехвърляния на музиканти от тепърва прохождащата банда на Luca обратно в лагера на Alex не спряха маестрото да напомни за това, че дори когато свири соло, качеството на албумите му варира от първокласно до отвъд гениално. Точно за това говори и “дебютният” опус, озаглавен “Ascending to Infinity” – майсторски композиран албум със запазената му марка, напомнящ повече за кариерата му извън Rhapsody, отколкото за творчеството на последните. И въпреки че в тавата далеч не липсват препратки към златните времена с доскорошните му колеги, все пак е пределно ясно защо проектът отново бе кръстен Luca Turilli’s Rhapsody.
Звуковата картина в албума е по-лична, някак особена и вероятно ще се стори странна на тези, които очакват просто поредната тава в духа на Rhapsody of Fire. “Ascending to Infinity” обаче е нещо повече; това е албум, представящ Turilli в точно тази форма, в която днес той се чувства най-сигурен – смело експериментиращ с любимата си класика, вплетена в пауър метъл и театрална симфоничност, короновани от най-предизвикателните вокални линии, които някога е писал. Китарните постройки са на очакваната висота за сметка на приглушения клавир, зад който този път седи самият Luca, решил да наблегне на предпочитания си музикален инструмент. И все пак, най-силният му коз тук си остава новоизгряващата звезда на певеца Alessandro Conti – и макар заместването на титаничния глас на Fabio Lione да е на пръв поглед плод на безумство, Conti се справя учудващо добре. Нещо повече, той винаги звучи убедително, емоционално и точно на място – целенасочено търсен от Luca ефект заради пъстрата мозайка от песни, за пръв път звучаща така богато разностилова.
На първо слушане е трудно да се улови връзката между отделните парчета – липсата на привидна текстова и звукова концепция е меко казано объркваща. Посреща ни “Quantum X” – електризиращо филмово (дори твърде холивудско) интро, нашарено с ориенталска нишка и впечатляващи хорове, които ще съпътстват слушателите до самия край. Титулярната “Asdcending to Infinity” започва като извадена от албум на Rhapsody of Fire, преди да прерасне във вихър от оркестрации, хорове, китарни и клавишни дуели. Вокалната вакханалия и класическите инструментални заемки в “Dante’s Inferno” загатват за истинската природа на албума, който вместо типичен симфо-пауър все по-често звучи като неокласическа метъл опера, и то италианска до мозъка на костите си. “Excalibur” е втората по времетраене ударна вълна с най-запомнящите се припеви, оркестрации и хорове, в която Luca и Conti вършат чудеса от храброст, за да я издигнат до най-силните попадения в албума. Перлата “Tormento e Passione” позволява на певеца да разкрие огромния си вокален потенциал в дует с женски глас, силно напомнящ този на Bridget Fogle, позната ни от соловите албуми на Turilli. И докато “Dark Fate of Atlantis” отново връща към записите на китарния виртуоз с Alex Staropolli и компания, то “Luna” e сред изненадите в опуса – кавър на брилянтния оригинал на Alessandro Safina, в който адашът му достига дори пиковите извивки на самия тенор. “Clash of the Titans” е поредното предизвикателство от Turilli, на което Conti отговаря безпроблемно, вкарвайки агресивни нотки в и без това първокласното си изпълнение на фона на индустриални звуци, пасващи на дистопичната атмосфера в контраст с припевните фентъзи елементи. Както винаги, в края на албума ни очаква същинско чудовище –16-минутната “Of Michael the Archangel and Lucifer’s Fall”, взривоопасен микс от злокобни нарации, оперни песнопения, китари, цигулки, клавири и каквото още ви хрумне. Дори само разнообразието в структурата и вокалната й част са достатъчни, за да изковат достойно епичен финал.
Ръкавицата е хвърлена – Luca Turilli обръща нова страница, която обещава бляскаво бъдеще за новосформирания му колектив. И ако отговорът на Rhapsody of Fire е на поне толкова високо ниво както “Ascending to Infinity”, то решението на музикантите да поемат по различни пътища може да се окаже не само добър, но и един наистина интересен ход...
