Какво може да се очаква от Paradise Lost - пионерите на тъмната страна на метъла, иконично за сцената име? Единственият отговорът е “всичко”, разбира се, и всяка една от своенравните им творби е свидетелство за огромния талант на британските титани, които над 20 години от основаването си продължават да изненадват, да шокират и вълнуват с творчеството си. За група с корени, впити дълбоко в дуум/дета, метаморфозирала до депешарски звук и завърнала се към руслото на мелодичния готик метъл, да бъдеш постоянен иноватор и едновременно с това да запазиш качеството на музиката си е странен парадокс – както необходимост, така и невъзможност... или напротив?

Въпреки че за мрачната шайка на Nick Holmes отдавна мина времето, през което трябваше да се доказва пред феновете си, тя продължава да го прави на принципа на британската точност, издавайки първокласни записи, на които всеки състав, държащ на атмосферата в музиката си, може благородно да завижда. Тринадесетият, “фатален” албум на англичаните, доста подходящо озаглавен “Tragic Idol”, е като “best of” колекция, отчасти на най-доброто от последните няколко години – силно мелодични линии, “призрачни” вокали, навяващи чувство за тленност настроения и най-ужасяващите текстове, писани някога от Holmes. Днес “In Requiem” и “Faith Divides Us – Death Unites Us” вече звучат не като опипване на почвата в търсене на поредния експеримент, а като добре дирижирана репетиция за така важната за групата 2012 г. Запознатите със споменатите заглавия ще доловят сянката им още в началото на “Tragic Idol”, но почитателите на класическите опуси имат дори още по-добър повод за радост – редом с вездесъщата меланхолия се усеща и безмилостното завръщане на “старите” Paradise – тези, които писаха история с великия “Draconian Times”.

Не е ясно дали Vallenfyre – наскоро сформираният олдскуул дет метъл проект на Greg Mackintosh, е виновен за втежняването на звука на групата, но “Идолът” притежава всички качества, за да се нареди до екстремните висини на музикантите. Макар че тавата следва принципа на контраста, тя така и не разкъсва дори за миг траурния воал на всепоглъщащия мрак, притискащ всеки звук в мъртвешките си обятия - докато първото дуум откровение “Solitary One” посреща с лъжливо спокойствие и праволинейност, “Crucify” бумти с гръмки, почти груув китари, а полу-баладата “Fear of Impending Hell” е способна да изсмуче и последната живителна енергия от вените ви. Рифовите издевателства над китарата на Mackintosh галопират през “In This We Dwell” и “Theories from Another World”, като инструменталното майсторство в последната може да направи чест дори на шведските машини Amon Amarth. Над барабаните този път се труди новото полъпнение на групата – ударикът Adrian Erlandsson (At the Gates), а гласът на Nick е на очакваната кристална висота, изследвайки широкоспектърни диапазони, без да трепне за секунда. Неизлечимата перфекционистка природа явно е подтикнала групата да изгради всичко с обичайния си злокобно-тържествен замах, отчитайки факта, че от зората на създаването й са минали десетилетия. Ето защо олдскуул елементите в албума далеч не звучат старомодно - вместо това, музикантите ни представят един свеж и актуален опус, който да застане начело на целия жанр и да оглави класациите през текущата година.

Без да предприема кой знае колко рязък завой спрямо предшествениците си от последната (че донякъде и първата) декада от наследството на Paradise Lost, “Tragic Idol” остава верен на създателите си до мозъка на костите - полиран до последния детайл черен диамант, в чиято необятна красота можеш да изгубиш себе си...