Chris Jericho е всестранно развита личност. Можем да приемем, че ако спре да се изявява в публичното пространсто, светът “will never… eeeeeever be the same again”. И да, знаем, че Jericho е GOAT (Greatest Of All Time), пък и нямаме желание да отричаме подобни факти, освен ако не сме ентусиасти Metal World да попадне в известния List of Jericho. Въпреки това, очакваме всеки момент кеч легендата да ни каже “You just made The List!”, щом съобщим на всеослушание, че трудно бихме обявили новия албум на групата му Fozzy за най-великото нещо на света.
“Judas” излезе съвсем наскоро и предизвика фурор в Щатите. Шумът едва ли е стигнал до България, така ще ни е по-лесно да разгледаме максимално обективно албума. Fozzy никога не са се славели като музикални виртуози. Всъщност, ако трябва да сме честни, популярността им се дължи най-вече на фронтмена им. По американските стандарти това си е най-обикновена мейнстрийм рок група. “Judas” няма да как да е нещо експериментално и изненадващо. Интересното е, че тук изданието започва директно и ударно с едноименното парче, което е най-доброто попадение на Fozzy от години.
Сингълът “Judas” е страхотно рокендрол произведение, с приятен риф и страшно зарибяващ припев. Chris звучи перфектно, бек вокалите също си ги бива. Продължаваме с “Drinking With Jesus”, която също е сред силните страни, но някак си не може да се качи на нивото на откриващата композиция. Тук е времето да добавя, че тембърът на Jericho звучи убийствено в средните и умерено високите части. Към тези би трябвало и да се придържа. Именно във втората песен той се опитва да взима по-големи височини, с което не си прави услуга. Да кажем, че Chris Jericho не звучи много добре, опитвайки се да пее високо.
Имаме две полу-балади в списъка. “Painless” и “Wordsworth Way” са що-годе приятни за слушане, въпреки че формулата е отдавна изтъркана и подобни композиции вече не носят дивиденти. До едноименното парче със сигурност можем да добавим и двете закриващи. “Capsized” и “Wolves at Bay”, особено последната, са доста брутални и втежнени и напълно си заслужава да се премине през няколкото проблемни песни, за да се стигне до тях. “Elevator” също е стабилна, нищо чудно скоро да се появи като саундтрак към бъдещо PPV на WWE.
И, разбира се, трябват пълнежи. Без да броим полу-баладите за такива, ще споменем трагичните “Weight of my Word” и “Three Days in Jail”, досадната “Burn Me Out”, и абсолютно безличната “Running with the Bulls”. Но ако прескочим тези четири недоразумения, новият албум на Fozzy се оказва нелош. Със сигурност можем да кажем, че се изкачва над посредствеността, с която непрекъснато ни залива американската рок (хард рок / поп-рок / пост-гръндж) сцена.
