Както казваше култовият герой на Лорънс Фишбърн в “Матрицата: Презареждане”, някои неща никога не се променят, но други го правят. Тук съвсем закономерно ще попиташ какво, по дяволите, е общото между това дълбокомислено прозрение и новия опус на Watain. Отговорът е: почти нищо, но пък е страшно добър цитат за началото на една нова година, не мислиш ли?
Сега сериозно: за близо две десетилетия на сцената, Watain успяха да затворят пълен творчески цикъл. Точно когато си мислехме, че са обърнали нова страница в дискографията си, оставяйки завинаги зад себе си апокалиптичните звукови виелици на “Casus Luciferi” и “Sworn to the Dark” в полза на един далеч по-освободен и разгърнат изказ, те ни забиват злобно кроше право в слънчевия сплит. За ужас на някои и възторг на други, в “Trident Wolf Eclipse” не е останала и следа от смелия експериментаторски дух на предшественика му, а на негово място са се настанили тотален мрак и антикосмична ярост.
Варварският блек метъл, с който откриващата “Nuclear Alchemy” помита слуха, не оставя място за съмнения относно посоката, която шведското трио е решило да следва. Всичко в настоящите 35 минути звучи така, сякаш “The Wild Hunt” никога не се е случвал – никаква акустика, чисти вокали или хеви метъл елементи. За сметка на това се завръщат някои класически влияния на бандата като Venom, Celtic Frost и (пред-викингските) Bathory, но най-вече тези от златната ера на Dissection. От бесните изстъпления в “Sacred Damnation” до мракобесната атмосфера на “The Fire of Power”, записът е една неумолима стихия, която те затваря в клетка от хаос и насилие. Изходът от нея е скрит отвъд лабиринт от бластбийтове, дисонантни рифове и сатанинска апологетика, но дори когато го прекрачиш, някаква част от теб остава в плен на изживения кошмар.
Макар да е първокласно произведение в рамките на жанра си, “Trident Wolf Eclipse” неминуемо ще разочарова онези, които си бяха позволили да повярват, че Watain ще тръгнат по пътя на Opeth. От своя страна, много олдскуул култисти ще приемат албума като откровение от самия Козел, заставящо ги към още по-нечестиви практики. Не че на Erik Danielsson и сподвижниците му някога им е пукало какво очаква от тях който и да е. Както сме отбелязвали и друг път, блек метълът е преди всичко свобода.
