От няколко години насам си организирам един своеобразен шампионат, наречен “Фестивала, Който Ще Посетя Това Лято”. Участниците в него - както може да се досетите - са различни по националност и размери рок и метъл фестивали. Победителят в този турнир бива излъчен след внимателно изследване на групите-участници и задълбочен финансов анализ на средствата за достигането до съответната географска точка и осигуряването на храна (и най-вече бира) по време на престоя там. В края на януари преглеждах профилактично сайтовете на любимите си групи и случайно попаднах на новина за участие на Manowar на някакъв фестивал в Европа. Моментално направих проверка. Беше в Германия (отново), много добър набор от много любими групи, но за съжаление излизаше доста скъпо. Тъкмо се бях примирил с мисълта, когато няколко дни по късно излезе новина за дата за втори концерт, като този път събитието беше в Чехия. Две кликвания на мишката по-късно бях на въпросната страница и не можех да повярвам на очите си. Manowar, Nightwhish, Rhapsody, HammerFall, Rage, Subway To Sally и още благинки на едно място за съвсем скромната сума от 22 евро (когато си купих билета сумата беше стигнала 30). Бърза проверка на историята на фестивала показа, че се провежда за трета година и е бил домакин на имена като Helloween, Europe, 69 Eyes и In Flames. В този момент плановете за лятната отпуска вече бяха направени без право на обжалване. През какви преживелици премина 24-членната ни група по пътя ще разказвам някой ден на бира. Тук ще се постарая да хвърля светлина върху протичането на самото събитие. Хората, посещавали такива мероприятия знаят за какво става въпрос. Десетки хиляди хора, събрани от всички краища на света, се движат между изникналите като гъби след дъжд палатки, веят се всякакви по форма, размери и националности флагове. За една вечер на едно място можеш да попаднеш на толкова различни култури и манталитет, колкото за цяла година път. Първата вечер също не е тема на тази статия. Сами може да се досетите какво се случи след опита да видим кой с какво пиене ще похвали страната си.

Ден Първи: Както може да се очаква, той започна с лек главобол от високия градус на топлите тристранни отношения между народите на България, Полша и Чехия. Мога да говоря с часове за това събитие и за десетките чешки и по-неизвестни чужди банди, но поради ограниченото място ще се спра само на групите, които смятам че са от по-особен интерес за читателите. Първи от чуждестранните гости, утъпкали своята пътека на славата, бяха: Rage - Съставът на групата наброява само трима души, но това въобще не им пречи да взривят тълпата. Още откриващото парче “Don’t Fear The Winter” хвърли публиката в екстаз. Мощният глас на Peavy и професионалните изпълнения на Victor Smolsky поддържаха градуса висок през цялото време, а Mike Terrana буквално опустоши и палки и барабани по време на неземното дръм-соло. Сетлистът включваше песни от доста различни периоди на групата – “Down” (хех, че закъде без нея), “Firestorm”, “Set This World On Fire”, “War Of Worlds”, “Orgy Of Destruction”, голяма разпявка с публиката на “Higher Than The Sky”, “Black In Mind”, малко по-скорошните “Soundchaser” и “Great Old Ones”. Много добър концерт като изпълнение, но това, което липсваше, беше сценичното поведение, което е оправдано при положение, че Peavy е зает и с баса и с пеенето, Terrana се е “скрил” зад барабаните, и единственият по-раздвижен остана Victor Smolsky. Въпреки това аз лично останах адски доволен. Вечерта обещаваше да е добра.

Edguy – на всички ни беше адски любопитно що за човек е Tobias Sammet, тъй като според метъл пресата, а и от интервютата с него остава впечатление за изключително щур човек. Достатъчно е само да бъде прочетена биографията му на официалния сайт. Впечатленията се оказаха верни - изрази като “статичност” и “липса на сценично поведение”, тотално отсъстват в речника му. По километраж, навъртан от тичане насам-натам по сцената, спокойно може да се мери с Bruce Dickinson, а и успя да събере очите на всички, когато без никакви предпазни мерки се покатери по скелето на сцената догоре и пя с микрофона между краката си. Адски свежи лафове, чести опити за комуникация с публиката (за съжаление около половината чехи не разбират английски) и отпуснатост на сцена са отличителните черти на тази немска пауър-метъл формация. Истинско удоволствие е да се наблюдават. Сред изпълненията фигурираха култовите “Out Of Control”, “Vain Glory Opera”, “Tears Of The Mandrake”, “Chalice Of Agony” от проекта Avantasia, както и парчета от “Hellfire Club” - албума, с който за съжаление към момента на концерта не бях особено добре запознат. Интересен момент беше подигравката с измислените в голяма част от случаите бисове, като Sammet каза следното – “Вижте сега… тук трябваше да се изгасят светлините, ние да се направим че си тръгваме, вие да викате “We want more”, ние да се върнем и да си изсвирим още три песни, които и без това са ни в сетлиста. Нещо работата се прецака и за това ще направим следното. Аз ще се скрия ей зад тая тук голямата колона, а вие ще се направите, че съм си тръгнал и ще викате”. На следващите изпълнители същата вечер им беше малко неудобно да излизат и да чакат бисове. Накрая искахме още, но толкова.

Nightwish - тълпата пред сцената започна да придобива чудовищни размери. Причината, разбира се, бе първото представяне на финландската тайфа на чешка територия. Очакването и нетърпението се усещаха във въздуха и нарастваха с всяка изминала секунда. На всички ни бе най-малкото любопитно да видим как се представя на живо група, нахлула най-безцеремонно в залата на славата още с първите си албуми, пък и като видни експерти да дадем оценка на присъстващата в мокрите сънища на много от младите надежди на метъл публиката Tarja Turunen (абе става, б. А.). В музикално и художествено отношение беше зашеметяващо. Изрисуваното с древни римски мотиви платно отзад на сцената, заедно с призрачната синя светлина, която го осветяваше, представляваха невероятна гледка, а изпълнението на всички песни - стегнато и почти перфектно. Но за мен това се оказа най-разочароващият концерт от всички. Нито смяната на трите тоалета на прочутата метъл дива Tarja, нито безупречните изпълнения на музикантите, нито страхотния кавър на “High Hopes” на Pink Floyd можеха да заличат неприятното усещане от изпълнението в стил “Дойдохме, изсвирихме и си тръгнахме”, тоталната липса на контакт с публиката, както и демонстрацията на средни пръсти и викания на “And F**k You Too” от страна на размахващия бутилка водка Marko Hietala към фен, стоящ на оградата. Иначе страхотният глас на Tarja на моменти бе подпиран с ефекти, за да придаде нотка на титаничност и величие, а в селекцията от песни за турнето присъстваха предимно такива от недолюбваните особено от мен албуми “Century Child” и “Once”. Сред изпълнените песни бяха: “Nemo”, “Dark Chest Of Wonders”, “Bless The Child”, “Wish I had An Angel”, “Slaying The Dreamer”, “Ghost Love Score”, “The Kislayer”, “Come Cover Me”, както и баладата на фински език “Kuolema Tekee Taiteitijan”. Публиката беше във възторг, но аз лично очаквах повече. Тези, което наистина очаквах след Nightwish, бяха:

Subway To Sally – За пръв път се сблъсках със странната приумица - групи, които да свирят след хедлайнърите за вечерта. Публиката винаги е изморена, прибира се по палатките, или се отдава на злоупотреби с алкохолни напитки. Задругата на Nightwish се оттегли от сцената сред овации и викове за още и хората започнаха да напускат терена пред сцената. Много, предимно от чужденците, останаха, защото знаеха какво следва, а именно изпълнение на живо на немските фолк-метъли Subway To Sally. Първоначално по настояване на феновете организаторите на събитието са водили преговори с In Extremo, но договор с тях е подписан за друга дата същата година и решението е да поканят на тяхно място въпросната група. Група, в чиято музика има за всеки по нещо. Злобни рифове, баладични мелодии, игриви ритми, събуждащи у вас желанието да танцувате, всичко това в идеално съчетание със средновековни инструменти като гайди, флейти и цигулки. Когато гледах групата за пръв път на живо през 2003-та в Германия, не бях чувал нищо за тях. След час и половина концерт бях вече заклет фен. Не само заради музиката, представляваща смесица между Rammstein и In Extremo. С ръка на сърцето бих могъл да кажа, че това е една от групите с най-добро сценично поведение. Виждате в действие същите тези инструменти, за които споменах, както и различни други музикални приспособления, които сякаш са проектирани от извънземни, а пиро-шоуто направо ви взема ума. Музикантите през цялото време се движат между издигащи се нагоре огнени езици, бълват огън (сериозно), и изстрелват над главите на публиката огнени кълба с огнемети, които сякаш са взети от някой научно-фантастичен филм. Жалко само, че текстовете са на немски – език, който не разбирам. Няма да се впускам в подробности за сетлиста, бяха все “хитове” като “Kleine Schwester”, “Kleid Aus Rosen” и “Das Messer”, плюс две песни от последното им албумче. Почти двучасовият сет, започнал в един и половина през нощта, изцеди и последните сили на публиката, след което палатките ни се струваха като в друго измерение.

Rhapsody – още от събирането им светът залепи какви ли не етикети на италианската формация. То не бе фентъзи метъл, холивудски метъл, епик метъл, или всичко това наведнъж. Факт е обаче, че италианската тайфа година след година жъне успехи и реализира продажби. Композициите, макар на моменти еднообразни и напомнящи едни за други, винаги са стегнати, изпълнени със сила и заряд - всичко необходимо за формулата на успеха. Лично моите опасения идваха от пресъздаването на всичко това на сцена, тъй като последните албуми са записвани с повече или по-малко използване на истински оркестър, липсата на който остро се усеща при изпълнения на живо. Групата подходи доста практично по този въпрос, макар че доста хора не харесват този начин на разрешаване на проблема. Всички оркестрални пасажи бяха записани и пускани в подходящия момент посредством клавирите. Всички останали инструменти си бяха на живо. Ефектът беше почти като студиен запис. Момчетата бяха отработили песните си почти до съвършенство, така че лично аз нямах причина да съм недоволен. Другото интересно бяха декорите – имитация на крепостни стени и арки, с драконови глави, бълващи огън. Добра идея, макар че можеха малко повече да се постараят с реализацията. Някак си изглеждаха като че някой е казал “дайте да сложим нещо, че да не остава толкова празно място по сцената”. Иначе историите за могъщия герой бяха разказани посредством “The Dark Secret”, “Unholy Warcry”, “Wisdom Of The Kings”, “Village of Dwarves”, “Land Of Immortals”, “Erian's Mystical Rhymes”, “Dawn Of Victory”, “The Magic of the Wizard's Dream” (от Кристофър Лий присъстваше само записаният му глас), “Nightfall on the Grey Mountains”, “Holy Thunderforce”, “March Of The Swordmaster”, баладата на италиански “Lamento Eroico” и като за финал върху бедния ни слух се стовари “Emerald Sword”. С минимално количество забавяне и след трескава работа по сцената на сцената щяха да се качат:

Manowar – трудно е да се опише чувството, което изпитва човек, когато му предстои да стане свидетел на нещо, за което е мечтал дълги години, когато отвътре се борят предвкусването на предстоящата еуфория и страхът от разочарованието. А Manowar определено е групата, за която през всичките двадесет и четири години оценките на критиката са били почти само в двата полюса, а феновете й в по-голямата си част са фанатизирани до безобразие. С чисто сърце бих могъл да се причисля към Армията от Безсмъртни, очакващи появата им във Визовице. През главата ми минаха какви ли не мисли. Дали качеството на звука ще е добро? Дали ЕГН-то се е отразило сериозно на гласа на Ерик Адамс (въпреки че по-рано при съвместното изпълнение с Holy Hell доказа, че в това отношение няма място за притеснения) и всякакви други въпроси, продиктувани от понякога незадоволителното според мен тяхно представяне на аудио и видео лайвовете, който съм гледал и слушал. Всички тези мисли прелитат с бясна скорост за няколкото минути, в които звучи интрото. Чу се заветното “Ladies and gentlemen, from the United States of America… Manowar” и групата се появи бомбастично откривайки с… “Manowar”. Никой не можеше да си стои на мястото - пресъхнал, жаден, с крака, които болят от цял ден стоене прав пред сцената, чудодейно намираш сили да викаш, пееш, скачаш и изобщо да забравиш умората. Опасенията ми, че ще слушаме предимно парчета от не особено оригиналния “Warriors Of The World”, се оказаха напълно безпочвени. Сетлистът се състоеше от класики от почти всички албуми, като пропуснат беше само “Into Glory Ride”. “Blood Of My Enemies”, “Kill With Power”, “Sign Of The Hammer”, “Metal Daze”, “Black Wind Fire And Steel”, “Metal Warriors”… все произведения от златните години на хеви метъла, и разбира се, неизменното дуо “Outlaw” и “The Power”, “Brothers Of Metal”. Абсолютна канонада от рифове от мощния бас на DeMaio, трудно следящите се с поглед, летящи по грифа пръсти на Karl Logan и разбира се - легендарният глас на Eric Adams. Накрая дойде почивката, състояща се в поредната (за щастие кратка) от понякога досадните речи на Joey, след което настъпи моментът, в който на специално изградено за целта място на сцената се появиха оркестър и хор, възлизащи на внушителното число от сто души, с които изпълниха песни като “Dark Avenger”, “Heart of Steel”, представеното ново парче “King Of Kings”, “Warriors Of The World United” и финалната “Battle Hymn”, която аз лично изключително се радвах да чуя. Хорът по мое лично мнение беше малко излишен, тъй като така или иначе не се чуваше много, поради наличието на няколко десетки хиляди фена, които не преставаха да пеят през цялото време. Но оркестърът подплати сериозно песните, придавайки им още едно измерение на звучене. Още една октава героичност, както се изрази един приятел, автор още и на изказването “Все бях чувал, че DeMaio е мегаломан на тема звук, но това, което ми се стовари върху ушите, не е никак хуманно”, по повод озвучаването. А то беше повече от перфектно. Ясният и чист звук, усилен от няколкото десетки допълнително добавени колони, караха земята да трепери в буквалния смисъл на думата. Това, заедно с тричасовия сетлист, изцеди и последните сили във всички познати на анатомията човешки крайници и след финалните акорди на “Battle Hymn” нямахме никакво намерение да останем да изгледаме незнайно защо закриващите деня (пардон нощта, тъй като беше около 3 сутринта вече) Waltary. Затътрихме се, крепейки се един друг към палатките да вдигнем наздравица за една сбъдната мечта.

HammerFall – Визовице се оказа едно от бойните полета на стоманените тамплиери, тръгнали на кръстоносен поход от далечния север. Винаги съм се чудел на факта, че точно скандинавци могат да се изживяват като воини, проливали кръв в името на така заклеймявания от всички техни екстремни сънародници християнски бог. Но тук не е мятото за теологически размисли. “Чукопадите” наистина успяха да зарадват хилядите си фенове, заковавайки парчетата с много хъс и старание, макар че лично за мен техния концерт беше малко разочароващ. Като начало веднага си проличава факта, че “сценично поведение” е израз, изваден от някой речник, без някой да е разбрал смисъла му. Опитите за някакво раздвижване неизменно водеха до резултат постоянно размотаване на групата по сцената и заемане на тру-метъл стойки по нея. Освен това железният им имидж се оказа нещо, което момчетата наистина приемат буквално. Брони-самоделки от метални плочки, закачени с нитове през полу-ръкави на полу-недоизплетени ризници, бас-китара, която изглеждаше като облепена с ламарина, използвана за изработване на фабрични конструкции, никакво чувство за естетика – групата изглеждаше доста нелепо. От музикална гледна точка нещата стояха доста по-добре, като само веднъж или два пъти за секунда-две се позагуби синхрона между музикантите. Следя развитието на групата от самото й основаване и въпреки известната липса на оригиналност си имам редица любими парчета, които се радвах да чуя. Откриващото “Secrets” от последния им албум, “Blood Bound”, цялата хамър-сага: “HammerFall”, “Hammer Of Justice”, “Let The Hammer Fall”, без да пропускаме “Hearts On Fire”, “Renegade”, “Fury Of The Wild”, и изобщо добре подбран сетлист за представяне на новия албум, майсторски разбъркан с добре познатите на всеки фен на групата хитове. След като извадих мръсните ризи, нека кажа, че концертът всъщност ми хареса. Пичовете адски се стараеха да оправдаят очакванията на публиката, а бяха и най-откритите и свободно държащи се при контактите си с феновете. Според мен това липсва на доста от по-старите банди от ранга на Helloween и W.A.S.P. например, където всеки издаден албум им гарантира десетки концерти по целия свят. С края на изпълнението нa HammerFall дойде и музикалният край на събитието. Чувствах се като нов човек, но и малко тъжен, задето сънят свърши и всички ни чакаше дългият обратен път към реалността.

В заключение: чешкият фестивал Masters Of Rock набира сериозно скорост и скоро, а защо не и още следващата година, може спокойно да се очаква присъстието на съзвездие от доста от актуалните за идните месеци групи. Това, заедно със сравнително ниските разходи по посещението му, го прави още от сега претендент за титлата “Фестивала Който Ще Посетя През Лято 2006”.