Текущият застой на Symphony X и трагедията покрай Adrenaline Mob на Russell Allen мобилизираха Michael Romeo да завърши своя солов албум. В сравнение с издадения през 1995-а г. “The Dark Chapter”, считан по-скоро за демо запис, “War of the Worlds” демонстрира космическо израстване в технически и творчески аспект. Ако в “The Dark Chapter” Romeo е повече от самодостатъчен, то в наши дни китарният виртуоз разчита на уменията на барабаниста John Macaluso (Labyrinth, екс-Yngwie Malmsteen), басиста John DeServo (Black Label Society) и вокалиста Rick Castellano. Както се досещате, тримата не са избрани на случаен принцип.
Десетте парчета от “War of the Worlds” носят повече, отколкото цели албуми на някои от най-добрите групи в модерния прогресив/пауър метъл, взети заедно – включително самите Symphony X. Тъй като Romeo е техен основен двигател, сходствата с групата са неизбежни, но вместо да копира не особено вдъхновяващите последни албуми, той се доближава максимално до монументалния “The Odyssey”. От увертюрата до епичния финал, “War of the Worlds” помита с вдъхновени от John Williams оркестрации, изграждащи гръбнака на опуса. Подсилват ги техничните рифове на Romeo, които често преминат в зоната на траша. Колегите също не му отстъпват – тук всеки тежи на мястото си и дава най-доброто от себе си. Вместо да интерпретира дословно класиката на H. G. Wells, албумът осъвременява Sci-Fi тематиката в полза на по-свободна и апокалиптична концепция.
Любимият на Romeo саундтраков стил е дълбоко впит в недрата на “War of the Worlds”. Чуваме гениална доза неокласика, мелодичен прог-пауър и дори EDM трансмисии. При все филмовата си окраска, песните са стъпили на здрава метъл основа и демонстрират едни от най-ярките качества на композитора – химнови припеви, запомнящи се мелодии и дяволски добра китарна техника. Втората награда по признание се пада на безобразния Rick, за когото все още не можем да повярваме, че е едва дебютант. През фалцетни височини до дрезгави тонове и оперни октави, Castellano се справя с лекота с всеки стил от арсенала на Romeo, за което биха му завидели вокалисти с много по-богат опит.
Напоследък попадаме на все по-малко албуми, в които всеки би открил по нещо за себе си, особено без известна доза пълнеж. “War of the Worlds” обединява музикални течения с лекота: изненадващият дъбстеп на “Fucking Robots” преминава в запазената марка груув рифове на Romeo в “Black”, а ориенталските мотиви в абсолютната кулминация в албума, “Djinn”, се вплитат в буря от арпежи а ла Malmsteen, която трябва да влезе в учебниците по китара и музика изобщо. Пауър баладата “Believe” смайва с красиви оркестрации, а яростното темпо на “Differences” води до обединяващ темите завършек.
Макар и разделени от четвърт век, “The Dark Chapter” и “War of the Worlds” са белязани от виртуозния почерк на един от най-стойностните метъл композитори в наши дни. Изживявайки се като техничен гуру и симфоничен майстор, Michael Romeo печели както заслужена лидерска позиция през 2018-а г., така и задоволството на феновете – особено предвид факта, че втората част на албума е почти изцяло записана.
