Грънджът е мъртъв – тази фраза бе използвана твърде много пъти през последните 24 години. Всичко започна на 8-ми април 1994-а година. Тогава новината за смъртта на Kurt Cobain обиколи света и всички фенове на жанра, за който мнозина смятат, че е измислен именно от фронтмена на Nirvana, стигнаха до това тежко заключение.
За тези 24 години света на гръндж музиката напуснаха още Layne Staley, Scott Weiland и Chris Cornell, но като че ли името на Cobain остави най-дълбока носталгия у феновете. Jerry Cantrell и компания обаче се заеха с недотам леката задача да опровергаят мнозинството, доказвайки им, че една птичка пролет не прави, казано по нашенски. Първата стъпка към това бе завръщането в града, където всичко започна преди три десетилетия. 1995-а бе последната година, в която Alice in Chains записваха в Сиатъл. Едноименната им творба остана в историята – това бе последният албум с легендарния Layne Staley, починал от свръхдоза седем години по-късно, през пролетта на 2002-ра. Последваха два албума, в които повечето фенове на бандата се питаха защо тя продължава да се казва Alice in Chains. Да, и там можем да намерим много хубави парчета като “Check My Brain”, “Voices” и “Stone”, но в тях я нямаше онази специфична мрачна енергия, присъща за първите три издания на групата, като в това число можем спокойно да добавим и EP-то “Jar of Flies” (1994) – 36-минутна композиция, отразяваща тежките проблеми с наркотиците на всички в състава. И макар “Black Gives Way to Blue” (2007) да беше албум, с който Cantrell, DuVall, Kinney и Inez да отдават почит към бившия фронтмен на групата им, усещането, че Alice вече работят по проектите си в Ел Ей, бе голямо.
Има песни, които чувстваш, че ще станат хитове още след първото слушане. Такъв бе случаят с трите сингъла от “Rainier Fog”: “The One You Know”, “So Far Under” и “Never Fade”. Първата от тях е записана в началото на 2016-а година и смъртта на David Bowie е повлияла сериозно върху написването ѝ, твърди Jerry Cantrell. Идеята за “So Far Under” е изцяло на William DuVall. Още по-интересното в случая е, че солото ѝ е изсвирено от самия него. “Never Fade” пък е посветена на друг голям музикант – Chris Cornell. И като към тези интересни истории добавим запазената марка на бандата – двугласия на умалени кварти, плюс класическите за Jerry Cantrell гръндж рифове – ето ви съвременните Alice In Chains!
Едно от най-силните парчета в целия албум е заглавното. “Rainier Fog” е достойна да се нареди до класики като “Would”, “Rooster”, “Junkhead” и “Down in a Hole”. Неслучаен е и изборът на групата да кръсти шестия си студиен запис по точно този начин – освен свързана пряко със сиатълския пейзаж и в частност с вулкана Mount Rainier, песента се явява своеобразен трибют към гръндж сцената в мъгливия град. Като една от най-лиричните композиции можем да отличим четвъртата в траклиста, “Fly”. Силно изявената акустична китара спомага доста за това усещане, като същото важи и за парчетата “Maybe” и “Аll I Am”.
“Drone” и “Deaf Ears, Blind Eyes” определено са написани за ценители. Тези композиции трудно биха станали едни от най-комерсиалните в дискографията на Alice In Chains, но Dirt-заряда, който успяват да донесат със звученето си, е осезаем и този факт ще бъде оценен от най-запалените фенове на бандата.
Единствено “Red Giant” не успява да хване ухото – това са може би най-излишните пет минути в цялостното творчество на Alice. Бавен и монотонен скучноват риф, объркващи лирики и соло, което е много под стандартите на легенда като Jerry Cantrell – това е краткият ми коментар за тази твърде дълга песен.
Позитивите от “Rainier Fog” са много. Без съмнение можем да заключим едно – това е най-силният албум на Alice In Chains с William DuVall. Постижение, което не е никак малко. Дали обаче ще надмине по популярност “Facelift”, “Dirt” и трикракото куче, както е по-известна едноименната хава на групата, ще ни трябва поне десетилетие, за да разберем!
