Мисля, че една от най-големите милости, които ни се оказват в този свят, е невъзможността на човешкия ум да осъзнае своята нищожност. Изолирани сме на спокоен остров на невежеството сред безкраен тъмен океан и не ни е съдено да достигнем далеч.
Х. Ф. Лъвкрафт – “Зовът на Ктхулу”

Съществуват места и моменти, в които границата между реалност и фикция е толкова неясна, че започваш да се чувстваш като в старата будистка притча за съня на пеперудата. Усещането е рядко, странно и обезпокоително за мнозина, но тъкмо то помага да се отърсиш от самоналожените окови и да свалиш превръзката от очите си. “The Scythe of Cosmic Chaos” на Sulphur Aeon е едно такова явление.

Бихме могли надълго и нашироко да разсъждаваме за възходящата артистична траектория на бандата и мястото на новия опус в дискографията ѝ; за вдъхновенията от характерния блек/дет метъл на късните Behemoth, перфектно асимилирани в звука на Sulphur Aeon; за епизодичните, умело вмъкнати дуум забежки, подплатени от апокалиптични хорове; за съчетанието на тежест и мелодия в оптимални пропорции, на което албумът дължи голяма част от епичния си характер, и т.н. Само че, също както в разказите на Лъвкрафт, където фабулата е просто необходим придатък към атмосферата, тук музиката се явява повече средство за прокарване на едно натрапчиво внушение на космическа заплаха, отколкото крайна цел на групата. Затова и пространният ѝ стилистичен анализ по-скоро би бил подминаване на същината: петимата безименни германци искат да изживееш същия кошмар, изпитан от самите тях – онова неназовимо, обсебващо чувство, което те принуждава да създадеш нещо подобно.

Те описват един свят, в който понятия като добро и зло, причина и следствие, вяра и рационалност са лишени от смисъл – там властват древни същества и сили, чиято неумолима враждебност е отвъд примитивната човешка логика. За тях отчаяните души пеят колосални химни, лутащи се между измамна сдържаност и потресаваща ярост – нечестиви звукови пейзажи, над които са надвиснали чудовищните сенки на Козирога с хилядното потомство, Дебнещия хаос и Обитателя на мрака. На фона на тези заклинания на безграничния ужас ежедневните грижи започват да ти се струват незначителни и жалки; мантричното им настъпление поглъща съзнанието и го спуска в спирала без видим край. И така до осъзнаването, че си имаш работа с произведение, което не просто плаши, а те кара да се съмняваш в редица житейски начала, считани за безусловно верни.

След известно време, прекарано с “The Scythe of Cosmic Chaos”, той започва да звучи все по-малко като музикална творба и все повече като откровение от някаква неведома бездна; от място, скрито отвъд видимия и физически достъпен свят. Става все по-трудно и да повярваш, че Sulphur Aeon са съхранили разсъдъка си след досега с това окултно, забранено познание, несъвместимо с общоприетата действителност. Но зад всичко това продължава да напира един въпрос без отговор, за който е по-добре да не мислиш.

А ако всъщност са прави?